Повече не можеше да остане под един покрив с Маркъс Девлин. Съзнаваше, че прибързаното й напускане означава край на плановете й да унищожи Грейсмиър, но не виждаше друга възможност. Себастиян щеше да я разбере и двамата щяха да измислят друг план.
Въпреки това… никога не се беше чувствала толкова отчаяна, напълно изгубена. Не можеше да остане при Маркъс, но защо мисълта, че няма да го види никога повече, беше толкова мъчителна?
Джудит завъртя предпазливо ключа в ключалката и излезе от стаята си. Спря в коридора, осветен от една-единствена свещ на стената, и се ослуша. Навсякъде цареше тишина. Всички в къщата спяха. Тя слезе на пръсти по стълбата, превивайки се от болки в корема, и зави по тесния коридор към кабинета на Маркъс. Не можеше да излезе през входната врата.
Отвори големия прозорец-врата и излезе в градината. Една портичка в зида водеше към двора на оборите. Чуваше се пръхтене на коне, риене на копита в сламата. Джудит прекоси двора, придържайки се в сянката на зида. Ратаите щяха да се събудят най-рано след час и в този момент тя имаше чувството, че е единственото будно човешко същество в цял Лондон. Съзнаваше, че е опасно да излезе на улицата в този тъмен час преди да се развидели, но нямаше друг изход. Извади пистолета от чантата и го пъхна в джоба си.
До Албърмерл Стрийт имаше само десет минути път пеша и тя не срещна никого по пътя си. Помещенията на Себастиян бяха на партера и тя се надигна на пръсти, за да почука на прозореца. Ако използваше чукчето на вратата, щеше да й отвори хазаинът, а тя не знаеше какво би могла да му обясни за посещението си в този късен час. Вдигна отново ръка, за да почука по стъклото, но в този момент входната врата се отвори.
— Влизай — пошепна Себастиян.
— Откъде знаеше, че съм аз? — Тя мина покрай него в тъмния коридор.
— Очаквах те — отговори той, взе куфара и я отведе в дневната.
— Значи не съм те събудила.
— Не. Знаех, че ще дойдеш. — Той остави куфара й в ъгъла и я погледна изпитателно. — Приличаш на призрак. Искаш ли бренди?
— Да, моля те. — Джудит свали наметката и ръкавиците си. — Благодаря ти. — Отпи голяма глътка и пристъпи към камината, където догаряха няколко цепеници.
Себастиян добави още дърва и много скоро огънят се разгоря буйно. Съскането на пламъците действаше утешително. В погледа на младежа имаше сериозна загриженост. Сестра му отпиваше от брендито си и той забеляза как с несъзнателен жест поглади корема си, когато огнената течност стопли скованите мускули.
— Очевидно не се чувстваш особено добре — промълви той.
Тя се усмихна тъжно и кимна.
— Това прави нещата още по-лоши.
— Хайде, кажи ми всичко. Какво ти направи той?
— Откъде знаеш…? Ти ли му каза?
— Той искаше да ми даде пари за конете и файтона ти. Обясних му, че си ги платила сама, и той си извади правилните заключения. Карингтън не е глупак.
— Никога не съм го смятала за глупак. — Джудит му разказа за сцената в кабинета, без да пропусне нито една обидна дума. Себастиян слушаше и лицето му все повече помрачняваше. Веднага бе разбрал, че зет му притежаваше чувствителността на орда разярени слонове.
— Къде ще отидеш сега? — попита той, когато Джудит свърши.
— В някой малък хотел.
— В Лондон ли?
— Да, но в някой краен квартал, не толкова изискан, за да не рискувам да срещна познати на улицата.
— Кенсингтън… Блумсбъри?
— Нещо такова… Виж, разбирам, че с бягството си унищожих всичко, но…
— Не е непременно така — възрази брат й. — Ще измислим нов план. Но в момента имаш нужда най-вече от спокойствие. Утре сутринта ще ти потърсим подслон. — Той остави чашата си. — Ще те отведа в спалнята, а аз ще спя на дивана.
— Не, аз нямам нищо против да спя тук.
— Стига, Джу. Дори да пренебрегнем факта, че не се чувстваш добре, нямаш причини да защитаваш независимостта си точно пред мен. Ще спиш в леглото ми, а аз ще се устроя удобно на дивана. Доколкото си спомням, доскоро се задоволявахме с доста по-неудобни стаи за живеене.
Джудит се усмихна на спомена.
— Извинявай, братко. Тази нощ очевидно не съм в състояние да разсъждавам ясно.
Той помилва бузата й и я целуна бегло.
— Защо ли това не ме изненадва особено?
Джудит го последва в спалнята.
— Какво ще правиш, ако Маркъс почука на вратата ти?
— Да, вероятно ще дойде скоро. — Себастиян се усмихна сухо. — Не може да се направи, че изобщо не си съществувала.
— Не, но ми се струва, че в момента това е най-голямото му желание.
Себастиян поклати глава.