— Разбирам, че положението е сериозно, но съм сигурен, че нещата може да се променят.
— Не мога да се върна при него — промълви с болка Джудит.
— Разбирам — отговори съчувствено Себастиян. — Не и след това, което се случи днес. — Стисна ръцете й и настави: — Ти си изтощена до смърт, мила. Легни си. Все ще измислим нещо.
— Естествено, винаги досега сме успявали — кимна тя, макар че в момента съвсем не беше убедена в това. Целуна го по бузата и прошепна: — Благодаря ти.
— Почини си.
Джудит се пъхна в леглото и въпреки отчаянието и болката си моментално потъна в дълбок сън на пълно емоционално изтощение.
21
Маркъс спа неспокойно тази нощ и се събуди дълбоко потиснат. Известно време остана в топлото легло, замислен за нерадостните перспективи в брака си. След снощния ожесточен сблъсък, след всички неща, които бяха казани, той не виждаше възможност да продължат връзката си по друг начин, освен да поддържат студено примирие. Съзнаваше, че непрекъснато ще подозира Джудит в някакви коварни мотиви, в някакви стратегии да го използва. Никога вече нямаше да повярва в реакциите и чувствата й… дори в леглото. Щеше да я наблюдава като ястреб, да следи с подозрение всяка нейна крачка. Ожесточената й съпротива само щеше да подклажда недоверието му. Дяволски кръг, от който нямаше излизане.
В сивия, безутешен утринен здрач Маркъс се надигна от леглото и тихо се отправи към свързващата врата. Завъртя дръжката, но вратата беше заключена. Това не го изненада, но го ядоса. Отсега нататък трябваше да държи живота на Джудит под постоянен контрол и нямаше да търпи заключени врати.
Излезе в коридора и мина през другата врата. Тя се отвори, но стаята беше празна. В първия момент Маркъс не повярва на очите си. Остана пред леглото, опитвайки се да подреди хаоса в главата си и да заглуши внезапния наплив от чувства, които не смееше да назове. Леглото не беше използвано, имаше няколко отворени чекмеджета, съдържанието им беше разхвърляно, сякаш някой бе ровил с голяма бързина. Гардеробът беше отворен, четките за коса ги нямаше на тоалетната масичка.
Джудит си бе отишла. Стаята й не оставяше съмнение в това. Но разумът му упорито отказваше да приеме факта, че Джудит го бе напуснала. Той се вкопчи в първото, което му хрумна, в най-лесно уловимия аспект: обществените последствия от това събитие. Отговорът беше съвсем прост: в гърдите му пламна нов гняв. Как бе посмяла просто да си отиде! Да го постави в такова положение! Как да обясни на слугите, че жена му беше напуснала къщата посред нощ? Как да обясни отсъствието на Джудит пред обществото? Това беше акт на страхливо отстъпление, какъвто никога не беше очаквал от жена си.
Вбесен, той отключи свързващата врата, влезе в стаята си и позвъни за Чевъли.
— Лейди Джудит трябваше да замине рано сутринта в провинцията — обясни кратко той, когато камердинерът дотича задъхан. — Тази нощ пристигна вест, че любимата й леля се е разболяла, и трябваше да тръгне веднага. Уведомете Мили, ако обичате.
— Да, милорд. — Чевъли имаше богат опит в криенето на чувствата си и не показа ни най-малка изненада от тази необикновена информация. Помогна на господаря си да се облече и търпеливо го изчака да си избере най-подходящата вратовръзка за деня. За негова изненада маркизът се задоволи с първата, която му подаде, и не употреби дори пет минути за деликатната работа по завързването й.
Маркъс пъхна в джоба си табакерата от севърски порцелан и се запъти към стаята за закуска на долния етаж.
— Наредете да впрегнат каретата, Грегсън — заповяда той през рамо.
Икономът се поклони и също не показа изненадата си от ранното излизане на господаря.
Маркизът влезе в стаята за закуска и затвори вратата зад гърба си малко по-силно от обикновено. Наля си кафе, взе порция пържени яйца с пресни подправки и седна на масата. Лека-полека противоречивите чувства, които се бореха за надмощие в сърцето му, започнаха да се подреждат. Изпи кафето си на малки глътки и се загледа с невиждащ поглед в яйцата си, които изстиваха. Естествено трябваше да намери Джудит и да я върне. Все едно какво бъдеще ги очакваше, тя беше негова жена и беше длъжна да пази доброто му име. Все едно дали беше коварна измамница или не, тя щеше да остане негова съпруга до края на живота си. Нямаше никакво значение дали това й харесва или не. А когато я намереше…
Маркъс блъсна ядно стола си и отиде до прозореца. Навън беше сияещо утро, по моравата блестеше лек скреж. Естествено беше бесен на Джудит, че го бе поставила в това положение, но в сърцето му имаше не само гняв. Джудит трябваше да се върне — колкото се може по-скоро. Иначе щеше да избухне скандал. Но когато застана на вратата към празната й стая, той изпита не само гняв. В нейно отсъствие стаята изглеждаше чужда и бездушна. Даже къщата изглеждаше променена, сякаш я бяха лишили от духа, който й беше вдъхвал живот. Маркъс се опита да назове чувството, което го бе връхлетяло в празната стая, и скоро намери думите: страх от загубата. Панически страх. И сега усещаше как страхът се измъква под гнева. Не можеше да го опише другояче.