— Много сме ви задължени — увери го Бо. — Бих се осмелил да предположа, че човекът, който се е опитал да ви убие, е Алистър Уинтръп.
Адвокатът не успя да скрие изненадата си.
— Но… да! Откъде знаете?
Бо му разказа накратко всичко и накрая добави:
— Изпитвам огромно облекчение, че Алистър Уинтръп е мъртъв и че двамата със съпругата ми вече не живеем в постоянен страх.
На лицето на Томас Илай също се изписа облекчение.
— Нямате представа какъв товар смъкнахте от плещите ми, сър. Мисълта, че този човек се разхожда на свобода и всеки момент би могъл да извърши ново престъпление, ме преследваше денонощно. Разбира се, аз уведомих властите веднага, щом паметта ми се възвърна, но дотогава той вече беше изчезнал от Англия и те не можеха да направят нищо.
Бо искаше да зададе на адвоката доста въпроси във връзка с подробностите около приемането на наследството. Ето защо го покани да пренощува у тях, за да могат да ги обсъдят. Мистър Илай прие с радост. За пръв път от месеци насам нямаше нужда постоянно да се озърта предпазливо. Чувстваше се като прероден.
Късно вечерта, когато най-после си легнаха, Бо придърпа своята съпруга в прегръдките си.
— Мислила ли си какво ще правиш с имението на Лидия?
Тя кимна.
— Да, откакто Алистър ме информира за завещанието, мислих доста и вече имам планове, които се надявам да одобриш. Тъй като ти си достатъчно богат, за да можем да живеем в лукс — доколкото въобще имаме нужда от такъв, — а и моите картини започнаха да се продават добре, не виждам смисъл да задържаме всичко само за себе си. Бих искала да заделя една солидна сума и да помогна на онзи мил пастор Кармайкъл да се грижи за дечицата, които е взел под крилото си, и да им построи голямо сиропиталище. Мистър Илай навярно ще се съгласи да следи за разпределението на средствата, не мислиш ли?
— О, да, мадам. Щом е могъл да си създаде толкова главоболия заради Лидия Уинтръп, не се съмнявам, че ще вложи цялото си старание, за да изпълни волята ти. Какво друго си решила?
— Ами… мислех си да направя дарение за създаването на школа за художници, която да приема и мъже, и жени.
— За да рисуват голи модели? — закачливо подхвърли Бо.
Сарина се засмя и го щипна игриво.
— Не прекалявайте с похотливите мисли, сър. Един художник далеч не рисува само актови картини.
Бо се опита да си придаде невинен вид, но не успя и се усмихна предизвикателно.
— А мен би ли ме нарисувала гол?
Сарина се надигна, дръпна завивката и огледа критично тялото му. Определено беше красив модел, но реакцията му бе точно такава, каквато и очакваше. Тя поклати глава.
— Как бих могла да се съсредоточа върху работата си, ако всеки път, щом те погледна, се перчиш така?
— Да се перча? — възкликна с престорено възмущение Бо, после добави заплашително: — Сега ще видиш какво значи перчене. Само гледай.
Сарина се усмихна, без да откъсва от него блесналия си от неприкрито възхищение поглед.
— Гледам, сър. Какво искате да ми покажете?
— Това — промълви дрезгаво той, като я притегли до себе си и впи устни в нейните в дълга, страстна целувка.
Когато най-после се отдръпна, съпругата му, останала без дъх, прошепна умолително:
— О, не спирай. Направи го пак… и пак… и пак…