При все това станалото бе ужасно и неочаквано. Сарина въздъхна дълбоко. Ако поне веднъж настойницата й се бе разболяла през тези пет години или бе показала някакъв признак за приближаващата кончина, може би щеше да е по-подготвена да приеме смъртта й. От друга страна обаче в никакъв случай не би искала дълго и тягостно боледуване да измъчи старата дама. Не, начинът, по който смъртта бе отнела Лидия — бързо и безболезнено, без излишно мъчение бе донякъде късмет, според младото момиче. И въпреки всичко това ударът беше твърде голям за нея и тя страдаше с цялата си душа.
Едри дъждовни капки започнаха да барабанят по прозореца все по-бързо и по-бързо. Това върна Сарина отново към действителността. Започваше буря и улиците бяха вече почти пусти. Само окъснели минувачи бързаха да намерят подслон. Кочияшите на преминаващите файтони се бяха увили в елегантните си ливреи и примигваха срещу дъждовните капки.
Чуха се тихи стъпки и Сарина се извърна, за да срещне зачервените очи на младата камериерка, която, както и останалата прислуга в къщата, ридаеше горчиво за загубата на господарката си.
— Прощавайте, мис Сарина — промълви момичето. — Чудех се дали сега, като се прибрахте, ще желаете чаша чай?
Сарина не искаше да яде, но чаша чай след посещението на гробищата щеше да й помогне да се стопли. Беше вкочанясала от студ, тъй като времето бе необичайно студено за сезона.
— Благодаря, чаша чай ще ми дойде добре — отвърна тя, като леко удължаваше сричките. Въпреки престоя си в Англия Сарина не бе изгубила напълно типичния за Каролина акцент. Сред многото неща, на които я възпитаваха учителите й тук, те се опитваха да я научат и на правилен английски език и етикет. Тя обаче не смяташе никой от тях за по-учен и изискан от собствените й образовани родители и категорично отказваше да оправдае усилията им. Въпреки че, когато пожелаеше, бе способна на приповдигнато изящен английски, галещ и най-взискателния слух, Сарина упорито не желаеше да се откаже от произхода си, та било то и само чрез езика. Още преди да напусне Каролина, тя се бе заклела, че един ден ще се върне отново в родното си място.
Камериерката се поклони и бързо напусна стаята, доволна, че има с какво да разсее тъжните мисли, които я бяха налегнали. През последните няколко дни къщата бе толкова мрачна и мъртвешки тиха, сякаш и тя жалееше за смъртта на стопанката си. Понякога на Бриджит й се струваше, че чува очарователно неповторимия гърлен глас, който в продължение на години бе изпълвал този дом с радост и нежност.
Скоро в салона бе поднесен сребърен чаен поднос със сервиз от майсенски порцелан. Освен току-що запарения чай, там имаше и чиния с кифли, намазани с масло, и кристална купичка със сладко от ягоди, способни да изкушат и най-придирчивия вкус.
Сарина с въздишка се приближи до малката масичка и се настани на удобното канапе. Вдигна с треперещи ръце чайника, наля си чай и добави захар и сметана. Това бе един от малкото английски обичаи, които възприемаше, но пък той й харесваше особено много. Кифлата изглеждаше съблазнително и Сарина смяташе да я опита, но след като я постави в чинийката си, апетитът й изведнъж изчезна и тя не можеше да помисли за друго, освен да я гледа. Между желанието и възможността да опита вкусната кифла изведнъж изникна такава бездна, че й се струваше невъзможно да я преодолее за нищо на света.
Ще я изям по-късно, обеща си тя и отмести нервно чинийката настрана. С надеждата, че чаят ще успокои стомаха и нервите й, Сарина вдигна чашата и отпи. Скоро тя отново стоеше до прозореца, отпиваше малки глътки чай и гледаше елегантния аристократичен район, в който живееха. Отвъд границите на собствения й свят действителността изглеждаше толкова необятна и жестока. Как щеше да се справя с нея сега — останала сама само на седемнайсет години.
Тъпата тежест в главата, която я мъчеше, откак се бе върнала — резултат от дългите часове, прекарани без сън — я накара да затвори очи. Болката в слепоочията се превърна в постоянно пулсиране. Стори й се, че предназначението на фибите в косите й бе не друго, а само да усилват неприятното усещане. Остави чашата чай и решително зарови пръсти в косата си с желание да махне досадните фиби. В следващия момент стегнато прибраният кок бе освободен и дългите къдрави коси се разпиляха по младите рамене на момичето. Мъчението обаче не затихна — то сякаш пронизваше мозъка й, така че Сарина потърси друг начин да успокои болката. Започна внимателно да масажира челото си, без да обръща внимание, че разрошва гъстата си коса, прошарена от по-светли и по-тъмно руси кичури. Не се съобразяваше с факта, че се намира в гостната, където изисканото облекло и прическа бяха задължителни. В къщата, разбира се, бяха само прислужниците и въпреки че племенникът на Лидия имаше навика да идва най-неочаквано, сега нямаше такива изгледи. Та той дори не уважи погребението на леля си. Всъщност последния път, когато дойде, така се нервира на старата дама, че се закле да не идва поне две седмици. А това беше само преди три дни.