— Успокой се, човече — предупреди го Ръд. — Няма смисъл да се нервираш. Така вредиш само на себе си. Документите са някъде в къщата. И, ако трябва, ще я обърна е главата надолу, но ще ги намеря…
— Не! — извика троснато Алистър, като погледна втренчено Ръд. След кратка пауза продължи вече поуспокоен: — Добре, ще претърсим наоколо, но трябва да сме много дискретни. Не искам прислугата да разбере какво става. В противен случай може да започнат да задават неудобни въпроси.
Лицето на Ръд почервеня, като гледаше Алистър с неразбиране. В очите му се изписа подозрение.
— Какви въпроси?
— Няма значение! Просто прави, каквото ти казвам! Дъртата стискаше парите си, докато бе жива, и ме караше да се моля като последния бедняк за някой грош. Но сега, когато е вече в гроба, не може да ме спре. Цялото й богатство ще бъде мое! Само мое!
— Може ли да предложа нещо?
— Какво?
— Може би мис Кендал знае къде са документите.
От погледа, който му хвърли Алистър, го полазиха тръпки. Адвокатът си наля чаша уиски и отпи голяма глътка.
— Мис Кендал не е тук — напомни му нервно Алистър. — Да ти напомня, че вчера лично я изгоних от къщата.
— Да, знам! Само си мислех… — започна нерешително Ръд.
— Защо не си помисли вчера, преди да я изхвърля на улицата? — изрева насреща му Алистър.
— Не ми хрумна, че ще изникне проблем. Ако я намерим, може би ще… — заекна Ръд.
Алистър се доближи до него, така че адвокатът почувства дъха му в лицето си.
— Наистина ли смяташ, че като нямам представа къде са документите на леля ми Лидия, мога да позволя на Сарина да го разбере? Не би ли изглеждало доста странно за един законен наследник?
— Е, да — съгласи се Ръд, — но наистина не мисля, че това би променило нещата. И дори да се усъмни, какво от това? Едва ли би могла да навреди някак…
Алистър побесня.
— Тя няма нищо общо с това! Просто не съществува! И така ще си остане! — Кръвясалите му очи святкаха гневно. — С малко повече късмет някой ненормалник ще й пререже гърлото и ще освободи света от нея, ако вече не го е направил.
Ръд посегна към бутилката с уиски, но Алистър го изпревари. След това му махна и го накара да го последва. Адвокатът се подчини на подканата, като се олюляваше.
— Ще дам свободен ден на прислугата в знак на траур по моята обичана леля — обясни Алистър, като преметна ръка през рамото на госта си. — Докато ги няма, ще претърсим къщата стая по стая. И ако тези проклети документи са тук, кълна се, че ще ги открия.
Една карета спря шумно на кея, близо до мястото, където бе закотвен „Дързост“. Джаспър слезе от нея с безизразно лице и нареди на кочияша да разтовари сандъка, който носеше. Подаде ръка на Бриджит, за да й помогне да стъпи на калдъръмения кей, след което двамата с чанти, торби и един статив в ръка се отправиха към подвижното мостче на кораба.
— На борда ли е мис Кендал? — попита Джаспър първия появил се моряк. — Капитан Съливан ни каза, че дамата, която искаме да видим, е на „Дързост“. Правилно ли сме разбрали?
Стивън Оукс бе помощник-капитан и на борда не ставаше нищо, без той да разбере.
— Госпожицата е тук, както разбрах от капитана си — отвърна той любезно. — Имате ли среща с нея?
— Донесохме някои от вещите й — отвърна Бриджит с усмивка.
— Тя ще се нуждае от тях, ако отплава от Англия.
— Ако ми кажете имената си, ще уведомя капитана за пристигането ви.
След минута Бо се появи и ги попита любезно кои са, преди да ги въведе в каютата си. Бе прекарал нощта при помощник-капитана, но мислите за Сарина не му позволиха да мигне. Чудеше се дали сега, когато я види, ще се поуспокои, или нещата ще се влошат.
Той почука на врата на каютата. Отвътре се чу леко раздвижване, последвано от продължителна тишина. Накрая вратата се отвори и капитанът се озова пред руменото прекрасно лице на жена, сварена все още неподготвена да приема посетители. Той съзря причината за забавянето зад гърба й. Сарина бе изпрала бельото си и го бе разпръснала из стаята да се суши. При почукването бързо го бе струпала на купчинка. Сега притеснено завързваше връзките на халата си. И наистина, девойката имаше защо да се притеснява, тъй като кадифената дреха подчертаваше недискретно изящните й гърди.
— На борда чакат двама души от прислугата на Уинтръп, които носят някои твои неща — обясни той, като съобщи и имената на двамата посетители. — Да ги поканя ли да дойдат в каютата?
— О, разбира се — възкликна Сарина, като се изчерви при мисълта за твърде неподходящото облекло, в което щяха да я заварят. — Дай ми само минутка!
Бо посочи с пръст звънеца зад гърба си и каза:
— Позвъни, когато си готова, и ще ги изпратя при теб.