— О, добре, Сибил! — изръмжа раздразнено Алистър и отблъсна палавата й ръка. — Но искам да стоиш тихо, разбра ли? Сега не искам никакви лигавщини! Ясен ли съм?
— Да, Ал! — отвърна тя с нов кикот.
Джаспър въздъхна и отмести поглед от това противно същество. Гарвановият му нос подчертаваше още по-силно строгостта и изискаността, която икономът излъчваше. Очите му се кръстосаха с гневните погледи, които Алистър му хвърляше, но при все това той се обърна въпросително към любимката на своята покойна господарка:
— Извинете, мис, разрешете да остана!
— Разкарай се! — изръмжа Алистър и махна с ръка. — Нищо от това, за което ще говорим, не те засяга!
Джаспър дори не се помръдна, докато Сарина не му кимна леко с глава в знак на съгласие да се оттегли.
Алистър проследи с поглед иконома, след което се обърна отново към адвоката:
— Продължете, мистър Ръд!
Адвокатът се изпъна в цял ръст, като се опита да привлече така вниманието на Сарина и да подчертае сериозността и значимостта на момента.
— Мис Кендал, сигурно знаете, че имах честта да представлявам интересите на покойната мисис Уинтръп в продължение на години. В това си качество аз записах и последната й воля и изготвих юридически завещанието й. То е тук при мен.
Сарина го погледна предпазливо, сякаш гледаше змия, готвеща се да я ухапе. Адвокатът извади от вътрешния джоб на фрака си свит на руло пергамент и с тържествена помпозност счупи восъчния печат. Колкото и трудно да бе за Сарина да проумее доверието, което Лидия бе гласувала на Хауърд Ръд, то безспорно същият стоеше сега пред нея и размахваше официални документи. Младото момиче бавно се отпусна на най-близкия стол, като се опитваше да прикрие мислите си.
— Сега ли възнамерявате да отворите завещанието на мисис Уинтръп? — попита тя.
— Така трябва — обясни Хауърд. — Процедурата го изисква.
Все пак адвокатът погледна въпросително към мистър Уинтръп.
— Продължавайте — отсече Алистър и се настани, на креслото срещу Сарина, като внимателно оправи сакото си. Хвърли й самодоволна усмивка и започна да премята небрежно между пръстите си една от порцелановите фигурки, които стояха пред него.
Сибил се направи, че не се интересува от вниманието, което любовникът й отделя на младата дама, и спокойно приседна на облегалката на креслото му. Очите й гледаха празно срещу Сарина, докато ръката й обгръщаше кокалестите рамене на Алистър. Това, че той не й бе споменал колко красива е повереницата на леля му, я раздразни. Сега разбра защо така настойчиво я убеждаваше, че не си заслужава да идва с него. Помисли си дори, че той би искал да си поиграе с младото момиче, както си играеше с нея, когато оставаха насаме в апартамента му.
Хауърд Ръд се изкашля, за да прочисти гърлото си, което изпитваше неутолима нужда да бъде смазано с нещо силно. Адвокатът обаче добре съзнаваше, че Алистър не би му позволил дори и чашка, докато работата, за която бе дошъл, не бъде свършена. Затова разгъна листата, завързани с червена връв, и внимателно ги проучи.
— В началото няма нищо интересно. Има по нещо за прислугата и някои далечни роднини. Важно да се прочете и чуе е това, че мисис Уинтръп оставя цялото си имущество, включително тази къща и всичко, което е в нея, както и всичките си авоари, на своя единствен наследник и племенник — мистър Алистър Уейкфийлд Уинтръп. Същият влиза във владение на горепосоченото имущество незабавно.
— Незабавно? — не се сдържа Сарина.
Никога не бе разисквала въпроса с настойницата си, но бе убедена в искрената й и чистосърдечна любов. Така че й бе трудно да си представи дори и за момент, че старата дама би могла с лека ръка да я изхвърли от къщата си, без да й остави никакво време да подготви заминаването си. Тъй като с Лидия не я свързваха никакви роднински връзки, тя не очакваше нищо от наследството й освен този малък жест на доброжелателност. Не можеше да повярва мисис Уинтръп да е толкова коравосърдечна, че да я изпъди от дома си без всякакво предупреждение, пък било то и след смъртта си.
— Ще позволите ли да хвърля един поглед на документите? — попита тя с треперещ глас, като се изправи и протегна ръка.
Ръд се поколеба и хвърли бърз поглед към Алистър. След като получи одобрителното му кимване, той подаде листата на Сарина. Въпреки че не бе експерт в тази област, тя внимателно разгледа ситно изписаните на ръка страници. Завещанието изглеждаше истинско, а и нямаше никакво съмнение, че това е почеркът на Лидия. Автентичността на всеки лист се потвърждаваше и от подписа на настойницата й, красящ всяка страница — от първата до последната. Единственото нещо, което я смущаваше, бе безпокойството на адвоката, което нарастваше с всяка измината минута.