— Кога ще дойдеш? — попита, без да изказва мнение.
Умът й препускаше, докато чакаше отговора. Решението на Стив означаваше край на връзката й с Кал, а тя не бе готова за това, въпреки че си даваше сметка, че трябва.
— След две седмици — отвърна той. — Харви се върна и ще назначат Ана на моето място.
Все още не бе казал нищо на Ана. Искаше първо да говори с Мередит, но му се стори, че Ана усети. През последния месец отношенията им се развиваха прекрасно и връзката ставаше опасна. Той искаше да оправи нещата, преди да я е наранил истински. Живееха заедно от четири седмици и разбираше, че ако не е готов да се обвърже с нея, в крайна сметка това ще се отрази зле и на нея, и на Фелиша. А той обичаше и двете прекалено много, за да им причини подобно нещо. Според нейните категории от женен мъж щеше да се превърне в негодник.
Мередит изглеждаше смаяна от току-що казаното.
— Две седмици? — Гласът й заглъхна. Но си даваше сметка, че трябва да стане или сега, или никога. И двамата бяха наясно. По една и съща причина, макар никой от тях да не знаеше за връзката на другия.
— Няма смисъл да чакаме, Мери. В тази болница ще ме вземат. Харви ще се справи без мен. Мисля, че ако изобщо трябва да го направим, трябва да е сега. Докато дойда тук, ще станат шест месеца, откакто сме разделени. Ужасно дълго време. Прекалено дълго за мен.
— Знам — кимна тя. Ала можеше да мисли единствено за Кал и как ще му каже. И колко трудно ще й е без него.
— Не ми изглеждаш много щастлива, Мери — тъжно отбеляза Стив.
И двамата бяха стигнали критичния момент в брака си и го разбираха. Но той искаше да опита, преди той окончателно да се е провалил, а Мередит не можеше да му откаже това последно усилие.
— Мисля, че все още можем да успеем.
— Бих искала — тихо отговори тя.
Не знаеше дали ще е способна, но бе длъжна да опита. Петнайсет години бяха много време, за да бъдат захвърлени с лека ръка, независимо колко влюбена бе в Кал. Питаше се дали няма да се наложи да напусне, когато му каже. Не можеше да предвиди реакцията му. И си даваше сметка, че трябва да му каже сега, преди Стив да е подал оставката си. Ако изгубеше работата си в „Дау тек“, нямаше смисъл Стив да се връща в Калифорния. Тя щеше да се прибере в Ню Йорк.
— Нека го направим, Мери — каза Стив и тя кимна.
Не можеше да измисли какво да каже. Чувствата й я задавяха.
Прекараха спокойно вечерта, обсъждаха проблема и той видя колко е променена. Изглеждаше тъжна и той усещаше мъката и потиснатостта й, без да разбира на какво се дължат те. Ана му бе казала, че според нея Мередит е обвързана с друг мъж, но Стив не го вярваше, смяташе, че е невероятно. И продължаваше да мисли така.
Не се любиха изобщо. Никой от тях не възприемаше вземането на това решение като празник, но все едно то бе важно. В събота Стив отиде до болницата в града и щом той излезе, тя се обади на Кал.
— Трябва да те видя — настоя тя, без да му дава обяснения.
Срещнаха се в къщата му десет минути по-късно.
— Какво става? — Видът му бе разстроен. Тя бързо премина на въпроса:
— Стив ще се премести тук след две седмици. Ще започне работа в малка болница, в спешно отделение. Мисли, че ако не дойде сега, между нас ще бъде свършено и е прав. Вече не се чувствам омъжена за него. Все едно съм твоя жена, Кал. Но не мисля, че ти го искаш. Не съм сигурна, че и аз го искам. Трябва да опитам за последен път. И ако не се получи, можем да поговорим по-късно за нас, ако все още искаш. Но сега му дължа този шанс. Трябва да разберем какво е останало помежду ни. Не мисля, че е много, но отношенията ни със Стив имат дълга история. А нашата датира от два месеца и сме изправени пред несигурно бъдеще. Винаги сме знаели, че в крайна сметка това ще се случи.
Той не каза и дума, докато Мередит говореше, но изглеждаше съсипан. Знаеше, че този момент ще настъпи, но не бе подготвен за него. Не оспори думите й, не й предложи да се оженят, нито й каза, че я обича. Не искаше нито да я обърква, нито да я притиска. Остана с безизразно лице. Желаеше я, но не знаеше какво да й предложи. Обвързването бе важна стъпка, не можеше да се предприеме след страстна връзка от седем седмици. Би трябвало да изпита облекчение, че тя го кара да приеме решението й. Но докато я слушаше, имаше чувството, че е дошъл краят на света. Всъщност, идваше краят на света, който споделяше с нея.
— Искам да ми кажеш — продължи Мередит, — какво ще стане с работата ми. Смяташ ли, че трябва да напусна? Не искам той да подаде оставка и да се премести, а после да се окаже, че съм уволнена. Ако прецениш, че е по-добре да се махна, ще напусна веднага и ще му кажа, че съм решила да се върна в Ню Йорк с него. Кал, какво искаш?