Докато бъбреха на края на закуската, той отново спомена за проблемите, които имаше с финансовия директор, Чарлс Макинтош. Този човек протакаше всичко, което зависеше от него, явно не желаеше компанията да стане акционерна и очевидно сериозно нервираше Калан. Тъй като се противопоставяше принципно на целите, които Калан си поставяше за компанията, той бе решен да сътрудничи колкото е възможно по-малко.
— Не знам колко време изгубих да го убеждавам, че постъпваме правилно. Знам, че вярва в правотата си, когато се опитва да ме разубеди. Той е добър човек, познавам го от години. Невероятно лоялен е, но е също неимоверно упорит — Кал изглеждаше притеснен.
— По-добре да се присъедини към нас, преди да сме започнали гастролната презентация — отбеляза Мередит загрижено. — Ще разколебава хората, ако изразява несъгласието си или показва резервираност. Инвеститорите няма да разберат, че възраженията му са от личен характер, и могат да изтълкуват погрешно позицията му.
— Не се притеснявай, Мередит, ако постъпи така, няма да има проблем.
— Защо не? — попита тя изненадана.
— Защото ще го убия — отвърна й Калан Дау и се разсмя високо. — Работим заедно от години, а той винаги мърмори. Просто е един от хората, които се насочват срещу течението, когато всички останали плуват по него. Дяволски умен е, но някои от идеите му са средновековни. — Калан имаше ясни виждания за компанията си. Но бе по-млад от Чарли и невероятно напредничав.
— Не съм сигурна, че е най-големият ти актив — Мередит му се усмихна. Вярваше на преценката на Калан и на способността му ръководи подчинените си. Не би стигнал толкова далеч, ако не познаваше хората. След като казваше, че може да държи под контрол финансовия си директор, трябваше да му повярва.
— Всъщност, Мередит — призна й той, докато Пол Блек подписваше сметката, — не възразявам по принцип, но това е нещо друго. Поне засега, с него всичко ще е наред. Не мога да предвиждам твърде далеч в бъдещето. Той е с мен отдавна и се надявам да се оправим и този път.
Мередит кимна и тримата излязоха от ресторанта и се отправиха заедно към паркинга.
Кола и шофьор чакаха Калан, за да ги закара до офиса. По пътя бъбриха непринудено за компанията му, за къщата му, която бе наблизо, и за трите му деца. Тя бе забравила, че той има деца и се учуди, когато го чу да говори за тях. По думите му личеше, че живеят с него. Запита се къде ли е жена му, дали е починала, или са разведени. Стори й се обаче странно, че преуспяващ в бизнеса мъж като него може сам да отглежда децата си. Беше споменал, че и трите са били в къщата му на езерото Тахо през лятото и той току-що ги бе докарал у дома заради тази делова среща, а през уикенда щяха да се върнат там. Калан каза, че обича децата да са край него.
— Обикновено вземам един месец отпуск през август, за да прекарам времето с тях. Ала това лято, изглежда, ще пътувам дотам и обратно. — Имаше много работа, която трябваше да свърши и доколкото Мередит виждаше, бе приключила всички задачи. Тя бе поразена, когато стигнаха в офиса му. Всичко бе подготвено грижливо, цялата информация, от която бе възможно да имат нужда двамата с Пол, беше подложена на щателен анализ заради тях. Както и преди, Мередит бе силно впечатлена от познанията му за високите технологии и от маниера, с който управляваше бизнеса си.
Единственият недостатък на този ден, който вървеше съвсем гладко, бе Чарлс Макинтош. Изглежда, той имаше хиляди неоснователни възражения към всичко, което Калан правеше. Освен това показваше, че е изпълнен със силни подозрения към тях, изобщо не му бе приятно, че първоначалното публично предлагане се ръководи от жена, макар никога да не го изрази открито. Демонстрираше го обаче толкова ясно пред всички, че когато най-сетне излезе от стаята, Калан Дау се обърна към нея и се извини заради държанието му.
— Опасявам се, че Чарлс е със закостенели разбирания, Мередит, и аз не мога да го променя. — Кал изглеждаше притеснен и тя се усмихна любезно, въпреки че не за първи път финансовият директор я нервираше не на шега.