— Не се притеснявай, свикнала съм с това — спокойно отвърна тя. — Пол също не е сред най-свободомислещите ни партньори. — Двамата бяха отишли да продължат разговора си в кабинета на Чарли, а Калан и Мередит останаха да довършат последните подробности.
Пътуването с Чарли наистина щеше да бъде отвратително, бе сигурна в това, но поне докато Калан бе наблизо, тя знаеше, че няма да се каже нещо неуместно във връзка с превръщането на компанията в акционерна. Разбираше, че той донякъде се страхува да не се отчужди от Калан. Несъмнено обаче общуването с финансовия директор изобщо не бе забавно и едва ли с чисто сърце щеше да се захване с лансирането на проекта. — Ще трябва да го контролираш по време на гастролната презентация.
— Чарли ще се оправи — оптимистично отвърна Кал. — Истината е, че той обича компанията и й желае само доброто, дори да не е съгласен с мен. Изключително лоялен е, въпреки че е твърде късоглед.
— Изненадана съм, че изобщо ти е позволил да осъществиш този проект.
— Нямаше избор — твърдо отвърна Калан и по начина, по който го каза, тя почувства, че не би допуснал друго, освен пълна подкрепа от страна на Чарли, а финансовият директор очевидно го знаеше. — Съжалявам, ако той те притеснява.
— Натъквала съм се и на по-лоши случаи. Мога да се справя с неговата закостенялост. Не ме плаши. Просто не искам да създава погрешно впечатление у хората.
— Няма. Обещавам.
Четиримата обядваха заедно в конферентната зала, след това Чарли предложи на Пол да го разведе из фирмата и напълно пренебрегна Мередит, което я устройваше. Беше й приятно да прекара остатъка от следобеда с Калан, да изгладят рисковите фактори, които щяха да посочат в забележките в червено. А когато двамата по-възрастни мъже се върнаха, Мередит и Калан бяха направили всичко необходимо, часът беше пет и половина.
— Кога е полетът ви? — попита я Калан загрижено.
До този момент дори не бе помислил за това, бяха работили през цялото време след обяда, но бяха направили всичко, за да свършат, и Мередит бе изключително доволна от срещата. Нито един въпрос не бе останал без отговор. Дори по времето, когато тя и Пол се готвеха да си тръгнат, й се стори, че Чарли Макинтош се бе поотпуснал. Изглежда колегата й бе успял да го убеди.
— Ще вземем директния вечерен полет — обясни Мередит и си погледна часовника. Имаха да убият няколко часа, за летището трябваше да тръгнат едва в осем и трийсет.
— Какво ще кажете за една ранна вечеря? — предложи Калан Дау, но Мередит не искаше да ангажира повече времето му.
— Ще се оправим — увери го тя. — Двамата с Пол имаме да си поговорим за много неща. Ще вечеряме в хотела, а после ще тръгнем към летището.
— Бих искал да ви заведа на вечеря — настоя Кал, като любезно включи в поканата си и Пол.
Чарли Макинтош стана да си върви и се сбогува с Мередит подчертано вежливо. Сякаш изпитваше някаква ревност, дразнеше го влиянието й над Калан. Той наистина имаше някакъв проблем по отношение на нея, а Калан, изглежда, си даваше сметка за това — също както и Мередит. Явно Чарли смяташе, че тя е виновна, защото е направила възможно превръщането на компанията в акционерна. Няколкократно подчерта, че след като се появят притежателите на акции, Кал ще изгуби контрола върху компанията, а това, според Чарли, крие потенциална заплаха за тях. Той изобщо не обръщаше внимание на факта, че по този начин в компанията щяха да постъпят огромно количество пари, че вследствие продажбата на акции щяха да се открият грандиозни възможности. Преди всичко Чарли възприемаше Мередит като източник на потенциалните им бъдещи проблеми. Затова категорично я отхвърляше. Отдавна бе предпочел да забрави, че идеята да превърне „Дау тек“ в акционерна компания бе не на Мередит, а на Калан.
— Обичате ли китайска храна? — попита Кал без заобикалки и тя кимна, все още се колебаеше, но докато се опитваше любезно да отклони поканата, Пол с радост прие и тримата напуснаха офиса заедно, за да вечерят.
Вечерта се оказа много приятна. След като бяха работили неотлъчно един с друг от сутринта, тримата вече общуваха съвсем непринудено. Дори Пол се отпусна и не изглеждаше толкова високомерен. Разказа им някои много забавни случки за гастролни презентации в миналото. Когато Калан по-късно ги остави в хотела, тримата се чувстваха като стари приятели, а Пол и Мередит съжаляваха, че се разделят с него.
— Ще се видим след две седмици — рече Калан с широка усмивка, когато се ръкуваха на сбогуване във фоайето, преди да си тръгне.