— Ще умре ли? — попита Хенриета със задавен глас, големите й очи се бяха вперили в санитаря, който не й отговори.
Не знаеше какво да й каже.
— Правим каквото можем, мадам.
Хенриета Уошингтън бе само на двайсет и една години. Беше стереотипен случай, число, статистика, но същевременно бе много повече от това — жена, момиче, майка. Искаше по-добър живот за децата си. Искаше работа, за да изкарва хляба си, желаеше да се омъжи един ден за добър мъж, който да я обича и да се погрижи за нея и за децата й. Така и не го бе срещнала. Децата бяха единственото й богатство, а тя нямаше какво друго да им даде, освен обич.
Приятелят й я водеше понякога на вечеря, но самият той трябваше да издържа три деца. Не можеше да си намери работа от шест месеца и когато я извеждаше, обикновено се напиваше. Никой от двамата не намираше решение на проблемите си, разчитаха на социални помощи, случайна работа от време на време и водеха жалко съществуване. Не бяха завършили гимназия, живееха във военна зона. Начинът им на живот, кварталът, издаваха смъртна присъда за децата им.
Спирачките на линейката изскърцаха и колата спря пред болницата, санитарите бързо свалиха носилката с Динела. Към ръката й бе прикрепена система, на лицето й имаше кислородна маска, единственото, което Хенриета знаеше, бе, че детето й все още диша, но едва. Тя се втурна в спешното отделение след нея, цялата й рокля бе в кръв, ала дори не можа да се доближи до момиченцето си. Десетина сестри и лекари специализанти обградиха детето, тичайки по коридора редом с носилката към хирургията, Хенриета ги следваше неотлъчно, искаше да попита някого какво става, какво ще правят. Да разбере дали Динела ще се оправи. През главата й преминаваха хиляди въпроси, на които не можеше да получи отговор. Някой натика лист и химикалка под носа й.
— Подпиши това! — нареди й сестрата с тон, нетърпящ възражение.
— Какво е това?
Хенриета се огледа паникьосано.
— Трябва да я оперираме веднага, подписвай!
Хенриета я послуша и секунда по-късно остана сама в коридора, наблюдаваше как наоколо бързо преминават други носилки, а сестрите и лекарите подтичваха към операционните или при други пациенти. Тя се чувстваше напълно изгубена и ужасена, разрида се, победена от паниката. Сестра, облечена със зелени дрехи, се приближи към нея и сложи ръка на рамото й. Повлече я към някакво място, където имаше столове, сложи я да седне, приклекна до нея и се зае да я уверява съчувствено:
— Ще направят за вашата дъщеря всичко, което е по силите им. — Ала сестрата вече бе чула, че детето е в много критично състояние и най-вероятно няма да оцелее.
— Какво ще й правят?
— Ще се опитат да зашият раната и да спрат кървенето. Загубила е много кръв, преди да я докарат тук. — Това бе твърде слабо казано. И двете си даваха сметка колко страшна е ситуацията.
— Застреляха я… просто я застреляха…
Тя дори не знаеше дали са го направили полицаите или престъпниците, които те преследваха. Сега това нямаше значение. Ако Динела умре, какво значение би имало кой я е убил? Добрите или лошите.
Сестрата държеше ръцете й, а Хенриета хлипаше тихо с отчаян вид. По уредбата се разнесе глас, търсеха доктор Стивън Уитман. Той беше заместник-началник на травматологичното отделение и бе един от най-добрите специалисти по травми в Ню Йорк, затова сестрата се обърна към Хенриета:
— Ако някой може да я спаси, това е той. Той е най-добрият. Имате късмет, че го викат.
Ала Хенриета не се чувстваше късметлийка. През целия си живот никога не бе имала късмет. Баща й бе умрял, когато тя бе дете, застрелян в улична престрелка като сегашната. Майка й доведе нея, сестрите и братята й в Ню Йорк, но животът им тук не бе по-различен. Просто бяха пренесли неприятностите си от едно място на друго. Почти нищо не се бе променило. Дори можеше да се каже, че животът им в Ню Йорк бе по-лош. Преместиха се тук, защото майка им не можеше да си намери работа, но и в големия град никой не я назначи. Единствената им „сполука“ бе трудният живот в Харлем — в бедност и без надежда за утрешния ден.
Сестрата предложи на Хенриета вода или чаша кафе, но тя само поклати глава в знак на отказ и продължи да седи напълно отчаяна на стола, плачеше неутешимо и изглеждаше изпълнена с ужас, както си беше, а огромният стенен часовник отброяваше минутите. Беше пет без пет.
Точно в пет часа доктор Стивън Уитман влезе стремително в операционната и бързо бе информиран от стажант-лекаря, който водеше случая до неговото пристигане.
Стив Уитман беше висок, едър и енергичен, с къса тъмна коса и очи, които приличаха на две черни късчета гранит на гневното му лице. Това беше втората огнестрелна рана за този следобед, която му се налагаше да обработи, предишният ранен бе починал в два часа — петнайсетгодишно момче, което успяло да застреля трима членове на противникова банда, преди те да стрелят в него, и в крайна сметка, да го убият. Стив направи всичко по силите си, за да го спаси, но беше твърде късно. Дано Динела Уошингтън да имаше шанс. Може би. Ала според стажанта, шансът беше незначителен. Дробът й бе перфориран, а куршумът беше засегнал леко сърцето, преди да излезе, и бе причинил огромна вреда. Но докато слушаше неблагоприятните факти, Стив Уитман все още не искаше да изоставя надеждата.