— Всъщност мислех този следобед да приготвя багажа си и повече да не мисля за него през целия уикенд. Защо не се отпуснеш — изкъпи се, дремни, а когато се събудиш, ще съм приключила.
— Идеята не е лоша. Съсипан съм… ала ще се съглася само ако се закълнеш, че няма да ходиш в офиса, докато спя.
— Кълна се, няма. Те не ме очакват през следващите две седмици и искам да ти припомня, че следващия уикенд също ще се прибера при теб, след като приключим в Сан Франциско. Калан ще отиде при децата си, а аз вземам полета в петък вечерта. Ще се прибера вкъщи в събота в шест сутринта и ще остана до заминаването си за Бостън в неделя.
— Това все пак е нещо. Предполагам, че трябва да бъда благодарен за малките радости.
— А по-следващия уикенд можем да се срещнем в Лондон или Париж, когато завърша гастролната презентация.
Той я погледна моментално развълнуван при мисълта за откриващата се възможност и изчисли бързо:
— Кой уикенд е този? След две седмици? — В отговор тя кимна. — По дяволите, на повикване съм. Лукас ще бъде в Далас на някаква среща и аз ще го замествам през уикенда.
— Не се тревожи за това, тогава ще се прибера. В Париж можем да отидем друг път.
Тя се наведе и го целуна, после отиде до спалнята да си вземе необходимите неща за пътуването. А Стив се насочи към банята и стоя под душа близо половин час, за да отмие миризмата, изтощението и мъката на травматологичното отделение. А след това се изтегна на леглото да си почива гол, като я наблюдаваше как се движи спокойно из стаята и опакова багажа си. Пет минути по-късно вече спеше дълбоко.
Стори й се много хубав, когато спря веднъж-дваж да го погледа как спи. Целият им живот беше изпълнен с предизвикателства и беше подреден до последната минута, а въпреки това те продължаваха да се обичат много. Даваше си сметка, че до голяма степен тяхната връзка се развиваше толкова добре, защото той винаги я разбираше и проявяваше търпение. Знаеше, че много други мъже биха се почувствали заплашени от изискванията, които работата й налагаше. Ала не и Стив, той беше щастлив, че тя получава удоволствие от това, което прави, че е удовлетворена от работата си. Това бе идеалното съчетание.
Малко след четири часа Мередит затвори и последната пътна чанта и седна да почете списание и да си почине, нещо, което правеше рядко, но вече бе привършила цялата си работа и дори безкрайно променяните забележки в червено бяха готови. Куфарчето й беше сложено до чантите и през следващите два дни и половина тя нямаше какво друго да прави, освен да се наслаждава на съпруга си.
Той все още спеше дълбоко и похъркваше леко, когато тя чу странно жужене откъм дневната и когато се запъти натам да види какво е, разбра, че е пейджърът му. Загледа се в него подозрително, все едно бе животно, което можеше да я нападне, ако отиде твърде близо до него, но изпитваше и чувство на вина да го пренебрегне. В болницата знаеха, че не е на разположение и след като го търсеха, може би беше важно, може би някой в тежко състояние имаше нуждата от опита и умелите ръце на Стив. Тя бавно се приближи и погледна екранчето на пейджъра. Мигащата червена светлина трепкаше и на интервали се изписваше номер 911. Каквото и да беше, нямаше съмнение, че е спешно. Знаеше какво трябва да направи. Взе го в ръка, влезе тихо в спалнята им и нежно докосна съпруга си по рамото. Той се размърда за миг и се усмихна насън, а после се протегна да напипа гърдата й. Вече беше готов да изпълни дадените обещания, но се намръщи, когато чу жуженето на пейджъра си. Отвори очи и я погледна. Без да каже дума, тя му го подаде и той видя изписания номер 911.
— Кажи ми, че имам кошмари — той се преобърна и го взе от нея. — Този уикенд Лукас си е тук, не им трябвам — промърмори с тежка въздишка.
— Може би трябва да се обадиш — нежно го посъветва тя, седнала до него на леглото. — Може би Лукас иска да се консултира с теб за нещо важно. — Двамата със Стив работеха рамо до рамо и взаимно се уважаваха.
Стив въздъхна дълбоко и се протегна към телефона до леглото с нещастно изражение.
— По-добре да се обадя — каза той, докато набираше телефона и чакаше отсреща да му отговорят. Стори му се, че се бавят прекалено дълго, но персоналът бе недостатъчен и винаги бе зает. — Доктор Уитман се обажда — обясни той лаконично, когато вдигнаха. — Току-що получих повикване от 911 на пейджъра си с мигаща червена светлина. Кажи ми, че е грешка, Барби — рече той, когато позна гласа от другата страна на линията, а после дълго време слуша и Мередит не можеше да разбере за какво става дума. Лицето му побледня, после стисна очи. — По дяволите. Колко души? Колко са при нас? — Въздъхна тежко, когато му отговориха. — Къде ги слагате? В гаража?… Полудели ли са? Какво според тях можем да сторим със сто осемдесет и седем души в критично състояние? Сякаш говорим за битката при Гетисбърг, за Бога… Добре, добре… Ще дойда до десет минути.