Все още му предстояха операции, продължаваха да им прехвърлят пациенти от други болници, които не можеха да се справят с тежките случаи. Той си даваше сметка, че още няколко дни ще трябва да се справя с хаоса. По-късно вечерта пак й позвъни, но ситуацията не се бе променила кой знае колко. Чуха се и в неделя, малко преди обяд. Стори й се изтощен. Каза, че е успял да поспи два часа предната нощ, но това бе единственият му сън, откакто бе излязъл от къщи. Живееше на кафе.
— Трябва да поспиш малко, Стив.
Тя се тревожеше за него, боеше се, че е твърде уморен, а в такова състояние можеше да не разсъждава трезво и да вземе грешни решения. Но това сякаш никога не му се случваше. Обикновено се опитваше да работи в разумни граници, но при големи злополуки всички граници отиваха по дяволите. А в случай като този, тя знаеше, че ще остане в болницата толкова дълго, колкото е необходимо. Сякаш имаше неизчерпаема енергия да е винаги на крак, а в интерес на истината, знаеше го, в такива моменти той беше във вихъра си. Ненавиждаше случилото се с пациентите му, мразеше това, което ги бе довело при него, но след като веднъж бяха дошли тук, той им се отдаваше напълно и би умрял за тях. Именно това го правеше толкова добър лекар. Имаше издръжливостта на боен кон.
— Ще поспя два часа — обеща й той. — В графика за операционната съм вписан след няколко часа. Лукас обаче е тук и той ще поеме вместо мен.
Бяха страхотен екип и Мередит бе сигурна, че от експлозията насам бяха спасили живота на безброй много хора. По-рано същия ден група душевноболни екстремисти бяха поели отговорността за атентата, но досега никой от извършителите не бе задържан.
— Ще ти се обадя, преди да тръгнеш утре.
Не бе за вярване, че първият ден от работната седмица бе наближил. Дори за нея пътуването изглеждаше светско и шокиращо маловажно в сравнение с тази трагедия, засегнала толкова много невинни хора.
— По-добре утре тръгни за летището рано, скъпа — предупреди я той, — ще затегнат навсякъде мерките по сигурността и може да изгубиш много време в проверки. — Добре беше да й напомни това и тя си отбеляза наум, че трябва да тръгне рано, макар да отиваше само до Чикаго.
— Ще ти звънна утре, докато пътувам, ако мога да те хвана. Не се притеснявай, ако не успееш да ми се обадиш. Знам, че си зает.
Той се засмя, като чу думата зает, тъй като тя бе твърде слаба, за да опише истинското положение. Човек се промъкваше с труд през коридорите на травматологичното отделение. Хора лежаха на легла и носилки, където ги бяха оставили санитарите от „Бърза помощ“, а някои дори бяха на матраци по пода. Отделението бе пълно до краен предел, а персоналът му бе изтощен.
— Благодаря на Бога, че повечето са на интравенозни системи и не се налага да ги храним — иронично отбеляза той. — Националната гвардия осигуряваше камиони с храна, за да поддържа персонала, а Червеният кръст им бе изпратил батальон доброволци, обучени да дават първа помощ, за да им съдействат. — Приятен път, Мери… дай им да се разберат в Чикаго!
— Благодаря ти, скъпи. Грижи се за себе си. Ако е възможно, не се преуморявай.
— Добре… мислех утре да поиграя тенис и след това да отида на масаж… Бъди добро момиче… да не вземеш да се мотаеш на презентацията по бельо… внимавай с онзи Дау…
Той не бе забравил сравнението с Гари Купър и това явно не му харесваше, ала и вярваше и знаеше, че никога не би му изневерила. Не обичаше да са разделени толкова дълго, а това вече се случваше със седмици. Надяваше се нещата да се променят, щом приключат ангажиментите им по злополуката и нейните пътувания.
— Може би през някой уикенд ще можем да заминем.
— С удоволствие.
Той й се обади още веднъж преди тя да тръгне за летището в понеделник следобед, но беше в паузата между две операции и се наложи да затвори след секунди. Веднага след това тя взе пътните чанти и куфарчето си и излезе навън да хване такси до летището. По улиците цареше пълен хаос. Както Стив бе предвидил, мерките за сигурност бяха много големи и тя се регистрира за полета си до Чикаго едва след час. Имаше чувството, че напуска военна зона. На летището имаше дори въоръжена охрана и войници с автомати.
С облекчение се качи най-сетне на самолета и след време се озова в относителното спокойствие на летище, „О̀Хеър“ в Чикаго. Един час по-късно вече се бе настанила в хотела, а когато се регистрира, Калан Дау все още не бе дошъл. Обади й се от стаята си час и половина по-късно, заприлича й на дете, което за пръв път отива на лагер, малко уплашен и превъзбуден.
— Какъв е този град, в който живееш — започна той без предисловия. — Гледам новините от петък. Божичко, ужасно е!