— О, страхотно — засмя се Мередит. — Може би трябваше да прибера тези бутилки. Вече си мисля, че е най-добре да ти дам приспивателно, за да заспиш дълбоко. Разбира се, че ще се оправиш. Когато всичко свърши, ще бъдеш много горд с „Дау тек“. Всички ще се гордеем.
— Толкова съм ти благодарен за всичко, което направи за мен, Мередит. Ти си невероятна.
Несъмнено бе искрен, но в момента бе също много притеснен.
— Не повече от всеки друг от фирмата, Кал — скромно отвърна тя. — В подготовката участваха много хора, а анализаторите и пазарните експерти помогнаха също, както и партньорите ми.
— Дори Комисията по ценните книжа и фондовите борси беше добра с нас — потвърди той със задоволство. Проспектът бе изчерпателен и те, изглежда, го бяха харесали. — Както и да е, хайде да вечеряме и да празнуваме. Вероятно това ще е последната ни сносна вечеря за тази седмица.
Той вече бе чувал, че храната на гастролните презентации по правило е отвратителна и обикновено отговаряше на определението „гумено пиле“. Ала той не се тревожеше дали храната ще е добра, интересуваше го само всичко с презентацията да е наред. А след като бе в умелите ръце на Мередит, вече започваше да се заразява от нейния оптимизъм.
Срещнаха се точно в седем и трийсет. Бе поръчал лимузина, която да ги откара до ресторанта, и тя ги чакаше отвън, а Кал изглеждаше както винаги красив и безупречно елегантен, и разбира се, с калифорнийски тен. Приличаше й повече на актьор или на фотомодел, отколкото на бизнесмен, ала тя работеше с него от доста време и вече се бе убедила в деловите му качества. Но най-много харесваше у него блестящия му ум, съобразителността и непринуденото му чувство за хумор. Когато бяха заедно, тя винаги прекарваше добре.
Разговаряха по пътя до ресторанта, където ги настаниха на уединена маса в ъгъла. След като си поръчаха пържоли и вино, той се обърна към нея с усмивка и й зададе въпрос, който не очакваше.
— Е, разкажи ми за този доктор Килдеър, за когото си омъжена, Мередит. Работата на травматолога трябва да е доста напрегната, особено след атентат като този през уикенда. Сигурно не го виждаш много-много.
— Така си е — тя се усмихна, — но аз също съм твърде заета. Между нас има добър баланс в това отношение.
— Отдавна ли сте женени? — Той явно се интересуваше от нея, а досега тя не бе споменала нищо за личния си живот. Единственото, което бе научил, е как се справя професионално.
— От четиринайсет години. Оженихме се, когато бях в Колумбийския университет, в бизнес колежа.
Донесоха виното и сервитьорът напълни чашите.
— Имате ли деца?
— Не. — Произнесе го с изненадваща твърдост в гласа, а той повдигна едната си вежда, учуден от тона й.
— Това ми прозвуча като категорично не. Да разбирам ли, че идеята не ти допада много?
Мередит бе пробудила любопитството му.
— Нямах предвид това. Просто и двамата страдаме от липса на време. Винаги съм смятала, че един ден ще имаме… просто не виждам кога. Започвам да мисля, че е възможно да не се случи никога.
— Ще бъдеш ли разочарована, ако не стане? — Жадуваше да научи за нея колкото бе възможно повече, пък и тя нямаше нищо против да разговаря с него. Така или иначе през следващите две седмици щяха да прекарат доста време заедно. Нямаше да навреди, ако знаеха повече един за друг.
— Мисля, че не — искрено му отвърна тя. — В известен смисъл би било облекчение да не мисля за това, да не се налага да преценявам кога и дали ще сме в състояние да го направим и дали ще бъдем почтени към децата си и един към друг. Съпругът ми обаче би се разочаровал, ако нямаме деца. Напоследък често повдига този въпрос.
— А ти? Разговаряш ли с него по тази тема?
Кал я притискаше.
Тя се усмихна в отговор на въпроса му.
— Говорех повече за твоето първично предлагане на акции, за забележките в червено — ето за какво говорех.
— Това е показателно, нали?
Той също й се усмихна.
— Просто не виждам смисъл да имаш деца, след като през по-голямата част от времето си на работа до полунощ, а понякога и до два часа през нощта. А когато в болницата настъпи напрежение, Стив работи на смени по шейсет и осем до седемдесет и два часа, или докато имат нужда от него, а после остава при пациентите колкото е необходимо. И кога при това положение е възможно да бъдем с децата си? В някой от редките ни уикенди заедно или за седмица през лятото? Не би било честно към тях. Те заслужават да получат повече от родителите си. Ами ти? Как се справяш? Последния път, когато бях в Калифорния, ми каза, че имаш три деца.
— Така е. Майка им много приличаше на теб. Тя беше адвокат в развлекателния бизнес. Когато се запознахме, работеше в Лос Анжелис. По това време живеех там. Дори не искаше да се женим. Уговарял съм я да се омъжи за мен, насилвал съм я, както казваше по-късно, а когато преди години се преместих в Сан Франциско, за да стана част от Силициевата долина, тя отказа да дойде с мен.