— Постъпиха така, както бих постъпила и аз. Те го знаят. Освен това, като клиент те е довел Пол Блек. Не аз.
— Това е силно казано, нали? Той наистина направи първия контакт, но ти свърши всичко останало.
— Такова е естеството на бизнеса. Сред инвестиционните банкери няма герои.
— Също и благодарност.
— Не я очаквам. Ще спечеля много пари от тази сделка. Както и всички останали.
— Не става дума само за парите, Мери, и ти го знаеш. Не ми казвай, че това е единствената причина, поради която го правиш. Мисля, че вярваш в компаниите, които превръщаш в акционерни и обичаш работата си. — Той я уважаваше много и го болеше, че не й отдаваха дължимото.
— Всичко, което казваш, е вярно. Ала в този бизнес няма кой знае каква романтика. Знаят, че ще спечеля доста от тази операция, както и те самите. Затова не виждат необходимостта да ме обсипват с похвали.
— Струва ми се, че от теб очакват повече, защото си жена. Сякаш е наложително да им доказваш, че си точно толкова добра или умна, или способна, колкото един мъж. В това има нещо ненормално. Много по-умна си от повечето от тях, със сигурност от Пол Блек. Той не е нищо повече, освен стар дърдорко с добри социални контакти. Просто служител, който осигурява клиенти. — Тя се разсмя на описанието.
— Благодаря ти, че си забелязал. Но в този бизнес има много такива хора.
— Не и като теб. Работихме прекрасно заедно. — Той истински я харесваше и й се възхищаваше. Тя бе почтена и скромна, лоялна и, според личното му мнение — блестяща. Дяволски привлекателна личност. Силно впечатление му правеха хубавите думи за съпруга й.
— Аз също работих с теб с удоволствие. И това е чудесно, Кал, защото ще бъдеш с мен още една седмица.
Тя се засмя и няколко минути по-късно се отправиха да вземат багажа на Кал и Чарли Макинтош от хотела, а после се запътиха към апартамента й. Куфарите й бяха подредени в коридора, тя се качи сама да ги вземе и се върна след по-малко от пет минути. Стив й бе оставил бележка. Беше в болницата на събрание, съжаляваше, че не може да я види. Тя драсна няколко думи под неговите, за да изрази колко съжалява, че го е изпуснала и че го обича.
— Видя ли се със съпруга си? — попита я Кал загрижен, когато тя слезе долу. Започваше да се тревожи за нея, сякаш бе по-малката му сестра.
— Не, наложило се е да се върне в болницата. Няма проблем. И без това не очаквах да го видя. — Изглеждаше разочарована, но не и изненадана. Такова бе естеството на живота, който водеха, и тя бе свикнала с него.
— Много лошо. Обзалагам се, че се е разочаровал.
— Ще се видим след седмица — усмихна се тя. — Дори може да си взема отпуск, когато се върнем. Да отидем до Върмонт за няколко дни, ако той успее да се отскубне. Ако не, ще направим дълъг уикенд някъде.
— Лошото е, че не може да дойде при нас в Лондон през уикенда.
— Опитах се да го накарам да дойде в Париж — усмихна се тя, — но ще замества шефа на травматологията, който трябва да отиде в Далас следващата седмица.
— Вие двамата водите отвратителен живот. Не знам как издържате. Е, може би този уикенд в Лондон ще отидем на театър. Или в „Анабелс“. Обичаш ли да танцуваш? — поинтересува се той, а Чарли Макинтош се загледа през прозореца видимо отегчен. Смесването на бизнеса с удоволствията не срещаше одобрението на Чарли, а още по-малко, ако е с Мери.
— Обичам да танцувам — отвърна тя, още по-трогната от поканата, тъй като неодобрението на Чарли бе очевидно. Доставяше й удоволствие да го провокира. — Обичам също да ходя на театър.
— Може би тогава ще отидем заедно. — Чувстваше, че й дължи някакво забавление заради всички ангажименти. В Лондон щяха да са сами, като се изключи Чарли.
Тримата прегледаха заедно някои документи в чакалнята на летището, а когато се качиха на самолета за Единбург, вече бяха уморени. Самолетът имаше междинно кацане в Лондон. След като се нахраниха, Чарли и Кал угасиха лампите си и се отпуснаха, завити с одеялата си. Кал и Мередит седяха един до друг, а Чарли — точно зад тях. Но след като Кал свали почти докрай седалката си, Мередит се протегна да вземе куфарчето си.
— Мери — повика я той тихо в затъмнения салон на самолета, — какво правиш?
— Мислех да почета.
— Престани! — нежно я сгълча Кал. — Трябва и ти да поспиш. Заповядвам ти да угасиш светлината.
— Заповядваш ми? — Тя го погледна удивена. — Я, каква новост.
— Може би е време някой да ти го казва по-често. Хайде, стига за тази вечер. Угаси светлината.
Тя се поколеба за миг, после реши, че той може би има право и работата може да почака до сутринта. Безмълвно се протегна и угаси светлината.