— Късметлийка.
— И аз така мисля — той махна на сервитьора, че иска сметката. — Освен това — продължи Кал малко по-ведро, — децата няма да ми позволят да се оженя отново. Мисля, че те са съвсем категорични — искат ме само за себе си.
— Това не е добре нито за тях, нито за теб.
— Дори си е много добре за мен. Те са като трима ангели хранители, които ме предпазват да не изпадна в ролята на глупак или да извърша някоя щуротия.
— Твърде умен си, за да бъдеш толкова циничен, Кал, или толкова страхлив. — Тя му говореше като приятел и той разбираше добрите й намерения.
— Защо се опитваш да ме ожениш? — Нейната настойчивост го бе заинтригувала.
— Защото мисля, че бракът е хубаво нещо. Най-доброто, което някога съм имала.
— Тогава си много щастлива — той й се усмихна топло и сякаш отново се отпусна, — както и Стив. Хайде, хлапе, да отиваме да танцуваме. — Той хвана ръката й и я повлече навън, без дори да погледне към бившата си жена. За него тя бе затворена книга.
Мередит изпита облекчение, когато излязоха на улицата. Беше усетила напрежението, болката му от случайната среща с Шарлот. Очевидно не хранеше топли чувства към нея, независимо колко деца имаха.
Бъбриха непринудено по пътя към „Анабелс“ в даймлера с шофьор, който наеха от хотела. На Мередит заведението й хареса веднага щом влезе в „Анабелс“. Той поръча шампанско и я поведе към дансинга. На масата се върнаха едва след час. Тя прекарваше страхотно с него. Кал бе превъзходен танцьор и бе много забавен. Беше й жал за него, че все още се чувства огорчен.
Явно беше лошо наранен, но бе изключително привлекателен мъж и според нея заслужаваше повече, отколкото той самият искаше да си позволи. Работата и децата му се струваха достатъчни за живота му. През цялото време, докато пътуваха заедно, той никога не спомена за приятелка и тя се питаше как се забавлява извън работата и танците с инвестиционния си банкер. Останаха в „Анабелс“ до два часа след полунощ и после се прибраха в „Кларидж“. Смееха се, бяха щастливи, наистина уморени, но се чувстваха прекрасно. Без мисъл за нещо повече от приятелство, тя би могла да танцува с него цялата нощ. Държеше я сигурно в ръцете си, когато на дансинга се въртяха бавно или бързо, движенията му бяха идеално синхронизирани с нейните, но никога извън позволеното, никога твърде близо. Нито за миг не се бе почувствала неудобно. Вече го чувстваше по-близък отпреди. А срещата с Шарлот в „Харис бар“ и реакцията му бяха за Мередит интригуващ поглед в миналото му.
— Какъв е планът за утре? — попита я той, когато я изпрати до вратата на хотелската й стая.
— Мисля да пазарувам. Харесвам антикварните магазини тук.
— И аз — отвърна той веднага. — Имаш ли нещо против да те придружа?
— Разбира се, че не. — Тя обаче си спомни скъпите вещи, които бе видяла в дома му. — Може би искаш да посетиш някои по-интересни места от мен. Възнамерявах просто да поразгледам наоколо.
— Не ми хрумва нищо, което да ми бъде по-приятно — учтиво каза той и после добави: — Прекарах чудесно тази вечер. Ти си прекрасна компания, Мередит.
Може би беше искрен, но със сигурност тя не бе така изтънчена или поразителна колкото бившата му жена. Шарлот бе от друго потекло и тя се запита дали, сравнявайки я с нея, Калан не я намира малко скучна.
— И аз прекарах добре. Благодаря ти, Кал. Вечерята бе страхотна, беше ми приятно да танцувам. Със Стив никога не ходим на танци. Той винаги е или твърде уморен, или е на работа и с течение на годините стигнах до извода, че повечето хирурзи не могат да танцуват. Много бе забавно. Благодаря — сърдечно рече тя.
— Щом е така, ще идвам в Ню Йорк и ще те извеждам на танци. Можем да бъдем новите Джинджър Роджърс и Фред Астер, танцови партньори и добри приятели.
Тя се разсмя на сравнението, а след това му пожела лека нощ и затвори вратата на стаята си. Бе уморена, но бе прекарала приятно и когато погледна към телефона, забеляза, че лапичката за съобщенията свети. Прослуша съобщенията и разбра, че Стив се е обаждал три пъти, но бе изтощена и реши да му позвъни сутринта.
Хвърли роклята на стола, изу обувките, изми зъбите си, облече нощница и направо си легна.
В осем часа на следващата сутрин още спеше, когато телефонът иззвъня. Беше Стив.
— Къде ходиш цяла нощ? — Този път в тона му се усещаше раздразнение.
— Казах ти, че ще излизам с Кал — още бе сънена и се прозя.
— Кога се прибра? В четири след полунощ?
— Не. В два. Вечеряхме в „Харис“, а после отидохме за питие в „Анабелс“. — Никога не бе имала намерение да скрие за „Анабелс“, но просто не искаше да го тревожи предварително.