— Мередит е човекът, с когото трябва да разговаряте подчерта Калан пред всички. — Тя е вълшебницата, която уреди всичко. Беше невероятна — повтори той няколкократно, но му се стори, че никой не искаше да го чуе и това го подразни.
Разговорите бяха прекъснати от включването на конферентната връзка с мениджърите по продажбите на всички фирми в обединението, за да договорят последните подробности след проучвателното пътуване. Мередит съобщи на всички, че сделката е била одобрена от Комисията за ценните книжа и фондовите борси и на сутринта, когато борсата отвори, акциите ще се търгуват ефективно. Всички бяха доволни, че заявките надхвърлят размера на емисията, и единственото нещо, което оставаше да се определи, бе размерът й и цената на една акция. Калан се съгласи да се придържа към броя акции, посочени в червените забележки, и да определи цена едва двайсет на сто по-висока от посочената в проспекта, така че в първоначалната търговия, с оглед на огромния брой заявки, цената да скочи рязко и бързо. Мередит нарече този прийом „да оставиш нещо на масата“, знаеше, че това ще вдъхне по-голяма увереност у всички и ще позволи на обединението да се разпусне незабавно. Сделката бе перфектно изпълнена и бе стигнала до идеален завършек, а Калан не се съмняваше, че успехът се дължи на нея, от началото до края.
Той й каза нещо подобно два часа по-късно, когато я закара до апартамента й с лимузина. Кал бе на път за летището, заминаваше за Калифорния. Инициативата им бе завършила, заявките надхвърляха реалното предлагане в съотношение единайсет към едно, търговията започваше на следващия ден, а рекламното съобщение щеше да се появи в „Уолстрийт джърнъл“ в четвъртък. Мисията бе завършила. Ала Калан остана с чувството, че Мередит не получи полагащата й се слава.
— Те на практика не те забелязваха на срещата, Мери — коментираше той с раздразнение. — Какво им става на тези хора?
— Просто са си такива. Не означава кой знае какво. Дават си сметка за успеха ми. Просто не изразяват гласно признанието си.
— Глупости. Те те възприемат за даденост и ти го знаеш. Би могла да провалиш нещата или най-малкото да свършиш работата наполовина. А ти организира всичко първокласно по всяка стъпка от пътя, какво говоря, дори повече от първокласно. Заявките са в повече единайсет към едно именно в резултат на твоята работа. Най-малкото, което можеха да направят, бе да го признаят.
— Това не е от значение — скромно отговори тя.
— Тогава ти си по-добър човек от мен. На твое място щях да съм бесен. Работи толкова усилено по тази емисия. Трябваше да те носят на ръце. — Наистина бе ядосан и тя се усмихна, когато наближиха нейната жилищна сграда.
— Няма проблем, Кал. Честно. Голямо момиче съм. Интересуват ме крайните резултати. Не е необходимо да се вдига шум около мен. Това е работата ми.
Той й бе благодарен и това бе достатъчно, а акциите получиха добра цена. Мередит очакваше акциите да скочат поне с двайсет на сто над цената на предлагане. Всичко се бе развило според първоначалния й план. А той изглежда имаше усещането, че й дължи повече от повърхностни благодарности.
— Приятен полет — пожела му тя с мила усмивка, когато лимузината спря пред входната й врата, а портиерът пое багажа й от шофьора.
— Ще ми липсваш — погледна я той тъжно.
— И ти на мен също. Ще се чуем утре, след като започне търговията. Ще те държа в течение. — Тя се поколеба за миг, преди да слезе от колата, а той задържа ръката й.
— Мередит, благодаря ти за всичко. — Вложи в думите си силното искрено чувство, което го вълнуваше. Бе му помогнала да осъществи най-голямата си мечта и за него този успех означаваше много. — Грижи се за себе си. И кажи на онзи щастлив твой съпруг, че и двамата имате приятел в Калифорния.
— И аз ти благодаря, Кал.
Тя го целуна по бузата и слезе от колата, а после застана на прага и помаха след лимузината, която се отправи към летището. Чувстваше се странно, докато се качваше към апартамента. Изглеждаше й необичайно да си бъде у дома, още повече, след като завари жилището празно.
Стив й бе оставил бележка, трябвало да се върне в болницата за през нощта, но обещаваше да си е вкъщи на следващия ден, когато тя се прибере от работа. „Добре дошла у дома… обичам те“ гласеше бележката и тя се усмихна, когато я прочете.
Не се разстрои, че го няма, беше свикнала с това, можеше да използва времето, за да прочете пощата си, да подреди документацията си и да изпере. Изпита щастие, когато същата вечер той й се обади. Четеше в леглото и скочи, когато чу телефонът да звъни.
— Добре дошла у дома, Мери. Съжалявам, че не съм при теб.
— Не се безпокой. И без това съм уморена. Ще си легна рано. — За нея всичко вървеше с шест часа напред, по френско време, според което бе приблизително пет часа сутринта. — Как върви работата?