— Боже, липсваше ми.
— Нямаше ме само една седмица, глупчо такъв.
— Стори ми се много по-дълго.
Той й се усмихна, целуна я отново, сипа и на двамата по чаша вино и след час, след като поговориха, той се зае да приготви вечеря. Жадуваше да говори с нея, да я гледа, да я чувства до себе си в леглото през нощта.
Направи спагети, салата и хлебчета с чесън, а по средата на вечерята се разнежи и половината храна остана недокосната, тъй като я понесе към спалнята.
Тази вечер повече не станаха от леглото, а когато тя се събуди на следващата сутрин, разчисти масата и постави чиниите в съдомиялната машина. Стив все още спеше, тя прегледа „Уолстрийт джърнъл“ и забеляза, че рекламното съобщение е излязло точно както го бе видяла предния ден.
Тръгна тихо за офиса, а Стив й се обади на работа, когато се събуди на обяд. Тя отново успя да се прибере вкъщи по-рано. Стив я чакаше в дневната, вече бе приготвил вечерята и щом се нахраниха отидоха на кино.
Уикендът бе във всяко отношение идиличен. Разговаряха, шегуваха се и ходиха на дълги разходки в парка. Времето беше все още топло, въздухът ухаеше, това бе идеалния сезон в Ню Йорк, създаваше се усещането за пролет, въпреки че изтичаха последните седмици на септември.
В събота вечерта отидоха да вечерят в ресторант в съседство, който и двамата харесваха. Нямаше нищо общо с „Харис бар“, където бе прекарала предишната съботна вечер с Калан, но бе точно това, което обичаше.
За пръв път от месеци двамата със Стив успяха да прекарат цялото време заедно, без да бъдат обезпокоявани. Той не беше на повикване през уикенда, а тя спази обещанието си и не докосна куфарчето си. Прекараха невероятно. А в понеделник сутринта, когато тръгна за работа, той обличаше работните си дрехи, за да поеме към болницата. Този път щеше да отсъства два дни, част от времето щеше да бъде на разположение в болницата, а през останалата — да дежури ефективно. И на двамата им предстоеше не особено натоварена седмица, поне за Мередит. При него никога не можеше да се предвиди какво точно ще се случи.
Когато влезе в офиса си, най-напред провери движението на акциите на „Дау тек“, те все още вървяха добре и тя изпита задоволство. Мислеше да се обади на Кал да го поздрави отново, когато й позвъни секретарката.
— Калан Дау ви търси, мисис Уитман — отривисто съобщи тя и Мередит прекрати заниманията си, за да отговори.
— Здравей. Тъкмо се готвех да ти се обадя. Акциите все още вървят добре. — Тя самата бе купила пакет от тях за себе си след откриването на търговията и сега проявяваше към движението на цената им и съвсем личен интерес. — Какво ново в Калифорния?
— Е, Мередит — тя усети нещо странно в гласа му, — тук нещата се движат с шеметна скорост.
— Какво искаш да кажеш? — Мередит бе озадачена, но заинтригувана от думите му.
— Чарли подаде оставка в петък. Боя се да не създаде проблем, ако разстрои акционерите или предизвика съдебен процес, но се надявам това да не се случи. Имахме продължителен сериозен разговор, той не може да се примири с факта, че сме акционерна компания. Не желае да отговаря на акционерите и категорично се противопоставя на придобиването на друга компания. Всъщност бе достатъчно искрен, каза, че аз съм го надминал. Според него бил твърде стар, за да се приспособява. Да ти кажа право, мисля, че е взел правилното решение, като имам предвид как се чувстваше.
Като разсъди върху думите му, Мередит кимна утвърдително:
— Може би е за добро, Кал, въпреки че ми е известна дългогодишната ви работа заедно. Трябва да намериш някого, който споделя поетата от теб посока и е готов да работи за разрастването на компанията и дори е ентусиазиран от идеята.
— На това се надявам — отвърна той лаконично.
— Имаш ли някого предвид? Какъв период предизвестие ти даде Чарли?
— Отговорите и на двата въпроса са да, и две седмици, в същия ред.
— Времето нито е много, нито е малко.
— Да ти кажа истината, мисля, че го е решил още преди гастролната презентация, но е изчакал да ме уведоми, когато се върнем. Не мисли, че трябва да остава тук, след като е решил да си тръгва. — Калан знаеше, че за Чарли щеше да е много трудно да си тръгне, тя представляваше много за него.
— И така, кого предвиждаш за неговия пост? Някой външен или човек от компанията? — попита тя, опитваше се да се сети за някой подходящ специалист, когото да му препоръча.
— Спрял съм се на външен. — Седнал на бюрото си, той се усмихваше, но тя нямаше как да го види. — Исках да разбера какво мислиш за идеята.