— Никое дете не би те помислило за вещица. Още по-малко нашето. Обещавам.
— Ще говорим отново за това, когато се преместим там. — Тя отхвърли идеята както винаги през последните четиринайсет години и насочи съзнанието си другаде. Винаги се чувстваше некомфортно, когато разговаряха за деца. — Кога ще им дадеш предизвестие в болницата? — Зададе му въпроса, за да отвлече вниманието му от неудобната тема, но и защото се интересуваше живо от плановете му.
— Щом се върнем, предполагам. Искам да им дам тримесечно предизвестие. Така ще мога да дойда окончателно при теб по Коледа. — Звучеше прекрасно, като се изключи времето, през което трябваше да пътуват, но Стив я уверяваше, че то ще мине бързо. — Ами ти? — попита я той на свой ред.
— Ще им кажа утре. — Беше останала един ден допълнително и тя започваше да се пита дали партньорите й вече не подозират нещо. — Няма да им хареса.
— Кал е прав по този въпрос. Те си го заслужават. Не те ценят достатъчно.
Ала очевидно те я ценяха повече, отколкото двамата с Кал можеха да си представят. Когато съобщи на партньорите си на следващата сутрин, те бяха съсипани. Не можеха да повярват. Особено след като им съобщи, че след три седмици заминава за Калифорния. След първоначалния шок обаче, се отнесоха много внимателно с нея и през седмицата, преди да замине дадоха в нейна чест приятна вечеря. Беше трудно за вярване, че слага край на дванайсетгодишен период в кариерата си.
А когато останаха със Стив вечерта в апартамента им, преди тя да отпътува, с отворените куфари, пръснати навсякъде, Мередит погледна съпруга си с удивление.
— Все едно напускаме колежа или нещо подобно, нали? Не мога да повярвам.
— Нито пък аз — призна й той с усмивка, — но ми харесва. — Беше съобщил в болницата, че напуска, и те също бяха шокирани, но се радваха за него. Лукас съжаляваше най-много, знаеше, че това означава да прекара още една година, преди да се отдаде на изследванията си. Бяха започнали обаче веднага да търсят заместник на Стив. Ако намереха някого достатъчно скоро, Стив бе обещал да го обучи. Беше им дал дума, че няма да напусне, докато не намерят заместник. А болницата в Калифорния се бе съгласила с това условие, дори да закъснееше малко. Бяха проявили разбиране.
На следващия ден Стив тръгна за работа, а тя отпътува за летището. Беше неделя, бе прекарала една наситена с емоции седмица. В петък за последен път излезе от нюйоркския си офис и й бе мъчно, когато се раздели с тамошните си приятели. Имаше малко сълзи, сбогуване и много добри пожелания. А когато се обърна, за да напусне апартамента, го огледа, сякаш никога повече нямаше да се върне тук, опитвайки се да запомни какво е оставила.
— Спокойно, скъпа — нежно рече Стив. — Ще дойдеш следващия уикенд.
— Знам. Май съм малко нервна.
— Недей — потупа я по ръката. — Всичко ще е наред. Ще бъде страхотно.
— Знам — тя му се усмихна и затвори вратата зад двамата.
Глава 10
Работата в Калифорния напълно оправда очакванията на Мередит. Бе вълнуваща, създаваше предизвикателства, а професионалното общуване с Калан Дау бе по-приятно, отколкото очакваше. Що се отнася до кариерата й, това бе шансът на живота й. Двамата се разбираха отлично, провеждаха среща след среща и единият с часове се задържаше в кабинета на другия, погълнати в разговори за нови проекти. В края на всеки работен ден Мередит бе оживена и ентусиазирана.
Обзаведеният апартамент, който й бе предоставен от Калан, бе слънчев, просторен и удобен. Тя се обаждаше на Стив винаги когато можеше, за да сподели с него какво се случва в живота й, но както обикновено, го намираше трудно. Ала когато успееха да поговорят, той изразяваше радостта си за нея. Дори прояви разбиране, когато за първия уикенд от раздялата им тя му каза, че няма да може да се прибере в Ню Йорк поради многото работа. Все още се опитваше да прегледа всички недовършени проекти, които Чарли Макинтош й бе предал.
— Съжалявам, скъпи — му каза тя в четвъртък вечерта. Работеше в Калифорния от четири дни и още не бе дошла на себе си.
— Не се притеснявай. Може би през уикенда ще успееш да огледаш някои къщи.
Бяха се разбрали, че след като той ще работи в Ийст Бей, ще потърсят къща в града. По този начин и двамата щяха да пътуват по-дълго до работното си място, но ако живееха в Пало Алто, Стив щеше да отива на работа за два часа, което бе твърде много за него. Градът бе приемлив компромис и за двамата, затова Мередит се съгласи.
— Ще се огледам в неделя — обеща тя.
Имаше намерение да го стори, но дотогава щеше да е затрупана с работа. Купчините документи изглеждаха внушително на терасата в апартамента й. Кал я бе поканил на вечеря у тях предния ден, но тя отказа и хапна сандвич, докато работеше. Ала когато й позвъни в неделя следобед, Мередит се съгласи, тъй като беше свършила по-голямата част от работата.