— Не… мисля, че не… просто не ми е приятно, че си толкова далеч. Оказа се по-трудно, отколкото си представях. Мислех, че ще се прибираш всеки уикенд. Не си давах сметка, че ще те виждам веднъж месечно. Така просто не става. — Изведнъж той й се стори повече потиснат, отколкото ядосан.
— Знам, мили. Следващия уикенд си идвам, каквото и да става. Обещавам — нежно рече тя.
— Дано.
— Ще дойда.
Но в четвъртък вечерта усети, че е настинала. На следващия ден започна да пие хапчета и се качи на самолета. На пристигане в Ню Йорк вече кашляше, главата я болеше силно, също и ушите. Когато стигна в апартамента, изглеждаше ужасно. Беше се забавила в офиса и изпусна по-ранния полет, така че на летище „Кенеди“ кацна чак в полунощ.
Стив бе приготвил вечеря, бутилка шампанско, но когато тя отвори вратата, вече бе един часа и единственото й желание бе да си легне. Мередит обаче седна да вечеря с него, пи шампанско и се преструваше, че не й е толкова зле. Ала опитното му око на лекар не можеше да бъде заблудено, умираше да се люби с нея, но когато си легнаха, вече всичко я болеше, дори кожата й тръпнеше от болка. Докосна я разбра, че съпругата му има температура.
— Горкото ми бебче — продума с жал. Измери температурата й — наистина бе висока, даде й лекарство и я зави, но на сутринта тя се чувстваше още по-зле.
— Май не трябваше да пътуваш — изпитваше вина, че бе настоял.
— Щеше да ме убиеш, ако не бях дошла — отговори тя, кашляйки.
— Права си. Сигурно щях да го направя. — Стив й се усмихна.
Тя прекара целия уикенд в леглото. В неделя температурата спадна и двамата излязоха на разходка следобед. Той изглеждаше потиснат, макар че най-сетне същата сутрин се бяха любили. Ала и двамата не изпитваха истинско удоволствие. Тя възнамеряваше да вземе последния полет за Сан Франциско същата вечер, тъй като сутринта трябваше да е на работа.
— Остават само още седем седмици — напомни му, докато Стив приготвяше вечерята. Нямаше апетит и хапна малко само за да му достави удоволствие.
— Струват ми се цяла вечност — мрачно отбеляза съпругът й.
Мередит сподели плановете си да се върне след две седмици отново, за Деня на благодарността. Решиха да вечерят тогава със семейство Лукас.
Вечерта Стив я закара на летището. Въздъхна тежко няколко пъти, преди тя да се качи на самолета, макар да се стараеше да не показва недоволството си. На раздяла го целуна за довиждане, все още не й беше добре. Когато той се върна в апартамента, положението му се стори още по-лошо. Чувстваше се самотен, отсъствието й му причиняваше почти физическа болка. Легна си в леглото им и едва не се разплака, когато от възглавницата го лъхна ароматът на парфюма й.
— Как мина уикендът? — поинтересува се Кал в понеделник. Видът й бе потресаващ, кашляше и кихаше непрекъснато. Полетът бе влошил настинката й и тя не само изглеждаше, но и се чувстваше ужасно.
— Много лошо — честно призна Мередит, — бях болна и Стив бе виновен и нещастен. Не бе никак забавно. За зла участ се разболях, преди да отпътувам — допълни тя с горчивина.
— Съжалявам, Мери. Погрижи се за себе си. Тези пътувания ти се отразяват неблагоприятно, а през седмица имаме важни срещи.
— Знам. Ще се оправя — увери го тя, но цялата седмица се чувстваше зле и прекара уикенда в леглото. Не можеше да си позволи да се разболее още повече и да не може да пътува за Деня на благодарността. Знаеше, че Стив никога не би й простил, пък и не искаше да пропусне празника с него.
Кал я покани да прекара Деня на благодарността у тях, в случай че не възнамерява да се прибира вкъщи, но тя го увери, че ще лети за Ню Йорк при съпруга си.
— Не искам да се чувстваш самотна тук — вежливо обясни Кал и тя му благодари. Наистина се държеше много добре с нея. Е, вярно че в негов интерес бе тя да е щастлива. Явно искаше да я задържи в „Дау тек“ завинаги.
Следващата седмица премина спокойно. Никой не работеше активно преди празника и в сряда тя замина за Ню Йорк според плана. Беше се оправила от настинката и очакваше Деня на благодарността. Стив бе казал, че ще я чака на аерогарата, но го нямаше и тя му звънна на пейджъра, когато се прибра в апартамента. Той й позвъни час по-късно.
— Няма да повярваш — мрачно започна да й обяснява той. — Станал пожар в метрото в пиковия час този следобед. Изпратиха всички пострадали при нас. Няма загинали, но трябва да се погрижа за някои тежко болни. Ще се прибера чак утре.