— Ще ви е трудно, докато той намери работа тук, Мери. Но ще намери. Прекалено добър специалист е, за да не се уреди. — Изглеждаше притеснен, може би се страхуваше, че тя ще иска често отпуск или още по-лошо, че ще се върне при съпруга си.
— Много по-трудно е, отколкото си представяхме — призна тя, потиснато.
— Хората непрекъснато го преживяват. Поемат работа в други градове и понякога минават години, докато семейството се събере на едно място. Налага се да се продават къщи, децата да довършат учебната си година. Мнозина го преживяват. И вие двамата със Стив ще се справите. Просто бъди търпелива.
— Търпелива съм… търпеливи сме… но се чувствам, сякаш съм го изоставила. Не съм сигурна, че той ще го разбере.
— Със сигурност ще разбере. Той е голямо момче. Знае колко важна е за теб тази работа. А накрая всичко ще завърши добре за него. Сигурен съм, че той е готов да направи още жертви за твоята кариера, Мери. Обича те. Жените правят същото заради съпрузите си. Отказват се от работа, която харесват, от приятели, дом, за да следват съпрузите си неотклонно. Той просто трябва да прояви търпение. Ти постъпи правилно, когато дойде тук, Мередит, и съм уверен, че и Стив го знае.
Но тя вече не бе сигурна какво знае Стив, единственото, с което бе наясно, бе, че не му харесва начинът на живот. Той бе прикован в Ню Йорк от обстоятелствата, докато тя си прекарваше приятно в Калифорния. Мередит несъмнено харесваше работата си, но той й липсваше.
— Надявам се скоро да намери добра работа тук, за да не се налага да направи огромна стъпка надолу — да приема онова място в главната болница на Сан Франциско — тъжно отбеляза тя, а Кал съчувствено я превърна през раменете. Искаше да я ободри и единственото, за което се сещаше, бе да й поднесе коледния подарък.
— Имам нещо малко за теб, Мередит. Просто за идеята.
Той й подаде малка кутийка, която извади от джоба си. Тя също му бе приготвила подарък. В коридора при дамската си чанта бе оставила оранжева кутия, така че отиде да я вземе, преди да отвори своя подарък.
Двамата се спогледаха и седнаха един до друг, за да отварят подаръците си. Когато тя видя своя, дъхът й секна. Беше й купил красив златен часовник от „Булгари“, точно какъвто тя би избрала, ако би дръзнала да изхарчи толкова пари.
— Господи, Кал, не биваше… толкова е красив! — Сложи го веднага, стоеше й чудесно, а той я гледаше усмихнат, радостен, че го е харесала.
От кутията, която тя му бе поднесла, извади изящно кожено куфарче на „Ермес“. Кожата бе прекрасно обработена и мека, дизайнът — елегантен като самия него. Той се трогна от подаръка, прегърна я и я целуна.
— Глезиш ме, Мери! Харесва ми! — Той направо сияеше от задоволство, тя също бе развълнувана и обви ръце около врата му.
— Виж, кой го казва! Никога не съм имала такъв часовник, Кал.
— Е, полага ти се. — Часовникът бе семпъл, но в същото време много шик и бе скъп.
Двамата поговориха още малко и в единайсет Кал включи новините, за да видят какво става с времето на изток. Цялата седмица даваха репортажи за хора, затрупани от снега, изпаднали в бедствено положение, всички големи градове и летища се закриваха едно по едно заради продължаващата буря. Положението не се бе подобрило за времето, докато бяха вечеряли. Нов студен фронт бе нахлул и снежната покривка в Ню Йорк, Ню Джързи, Кънектикът и Масачузетс се бе увеличила.
— Знаеш ли, не ми се иска да го кажа, но се боя, че не ще можеш да заминеш утре, Мередит. По-добре провери дали ще има полет, преди да тръгнеш за летището.
— Стив ще ме убие, ако не се прибера вкъщи за Коледа — мрачно отбеляза тя. Това щеше да бъде последната капка, преливаща чашата на без това ужасната ситуация. Пък и той наистина й липсваше.
— Вината няма да е твоя, ако не успееш, Стив ще трябва да го разбере.
По-късно я откара до дома й и тя отново му благодари за подаръка. Все още носеше часовника и тя се усмихна щастливо, когато дръпна ръкава си отново да му се полюбува.
— Благодаря ти, Кал. Наистина ми харесва.
— Радвам се — отговори той, очите му искряха. — И аз си харесвам куфарчето.
— Май двамата ще бъдем най-елегантните служители в офиса — пошегува се тя.
— Какво ще правиш, ако не успееш да се прибереш вкъщи? — смени темата той, тревожеше се за нея.
— Ще плача — отвърна прямо тя, после се усмихна тъжно. — Какво мога да правя? Ако затворят летището или отменят полета ми, изобщо не знам какво да правя.
— Ако подобно нещо се случи, настоявам да прекараш Коледа с нас. Не мога да допусна да стоиш сама тук.