— Благодаря ти, Кал, оценявам загрижеността ти. Надявам се обаче утре да успея да отпътувам.
— Аз също. Но ако… Не искам да останеш сама и да ти е мъчно.
— Няма. Обещавам. Ще скърбя в твоя дом. — И двамата се разсмяха.
Независимо колко й се искаше обаче, на следващия ден в Ню Йорк продължаваше да вали и в девет часа сутринта на Западния бряг, или по обяд в Ню Йорк, затвориха летище „Кенеди“. Тя успя да се обади на Стив в болницата и той бе разочарован, но прие нещата философски.
— Все рано или късно ще си дойдеш, скъпа. Просто ще отложим празнуването на Коледа, докато си дойдеш. Какво ще правиш довечера?
— Не знам. Семейство Дау ме поканиха, в случай че не мога да замина. — Тя нямаше други приятели там. Все още не бе имала време за запознанства, защото бе твърде заета в офиса.
— Поне ще си с децата — отбеляза той, но по тона му личеше, че не му е много приятно. Все пак не можеше да иска тя да прекара Коледа сама и затова не каза нищо. Той самият щеше да остане в болницата, за да не бъде сам. По-голямата част от персонала щеше да е на работа.
Кал бе чул новината, че летището е затворено, и преди да си тръгне на обяд, поднови поканата си. Същия следобед щяха да излизат някъде с децата и той й каза да отиде към четири часа, след като са се прибрали.
Тя занесе голяма опаковка с карамелизирани пуканки и захаросани ябълки и децата радостно им се нахвърлиха. Седнаха край коледното дърво в дневната, той пусна коледни песни на компактдиск. Вечерта хапнаха рано и след това децата се разотидоха по стаите си, а Кал запали огън и двамата поведоха разговор за коледните празници, разказваха си за спомените си от детството. Той сподели, че майка му умряла, когато е бил дете, и че години след това празниците винаги го натъжавали. Това донякъде обясни на Мередит защо не е склонен да се обвързва с жените. Явно имаше усещането, че жените в живота му винаги го бяха напускали по един или друг начин.
— Баща ти ожени ли се отново? — запита го тя.
— Не и преди да порасна. Двамата с мащехата ми починаха отдавна. Нямам друго семейство, само децата.
— А аз имам само Стив. Той също е без родители. Мисля, че затова толкова иска деца. Може би има нещо противоестествено в мен, вървя срещу природата си, като не ги искам.
— Не е задължително. Може би си права за себе си. По същата причина като съпруга ти и аз исках свои деца. Исках идеалното семейство и сега го имам… просто избрах неподходящата жена — той си взе от пуканките, които бе донесла.
— Децата ти са страхотни — кимна с глава тя, сякаш да потвърди думите си, той я погледна, стаята бе топла, дървата в огъня тихо припукваха.
— И ти си страхотна — тихо изрече. Не бе очаквал, че ще прекара Коледа с нея. Тя леко трепна, не знаеше как да реагира на комплимента, погледна го в очите, а после отмести поглед към огъня, замислена за Стив. Наистина й липсваше. — Не исках да те карам да се чувстваш неудобно, Мери… съжалявам.
— Не се притеснявай — тя обърна лице към него. — Просто си мислех… за теб… и Стив… колко различни сте. И двамата сте много важни за мен, по различни причини. Харесва ми как работим заедно. Харесвам много неща у теб.
Всъщност не това искаше да му каже, думите сами се изплъзнаха, но бе истина. До голяма степен му се възхищаваше, харесваше компанията му, споделяха еднакви възгледи, както в работата, така и в стила на живот, имаха много общо. В известен смисъл — повече, отколкото със Стив. Едно от нещата във връзката й със Стив, които я забавляваха, бе, че двамата бяха напълно противоположни и сякаш се допълваха. С Кал обаче бяха в синхрон и си приличаха в много отношения, което правеше общуването им по-лесно.
— Чувствам се добре с теб.
— Никога не съм се чувствал по-добре с някой друг — призна той, като я гледаше в очите. — Така би трябвало да е в брака, а обикновено не е. Поне не и в моя.
— Двамата със Стив винаги сме били добри приятели. Но аз се чувствам и с теб по същия начин. — Изпита малко притеснение от факта, че разговаря толкова откровено за лични неща.
— Може би не е толкова лошо, след като прекарваме много време заедно. Повечето хора прекарват повече време с бизнес партньорите и секретарките си, отколкото със съпрузите си. — Двамата се усмихнаха и тя си взе още пуканки. — Ще дойдеш ли с нас на черква тази вечер, Мередит? Отиваме на среднощната меса в „Сейнт Марк“.
— С удоволствие. — Обичаше да ходи на черква, докато Стивън не бе религиозен.
Двамата седяха и разговаряха, забравили за времето и в дванайсет без петнайсет повикаха децата. Анди бе полузаспал, но все едно настояваше да отиде. Отправиха се към „Сейнт Марк“ с колата на Кал. Когато стигнаха, Анди вече спеше на задната седалка. Кал го взе на ръце, внесе го и го сложи внимателно на черковната скамейка до сестрите му, без да го буди. Момичетата бяха сериозни и пееха химните, без да гледат в молитвеника, явно ги знаеха наизуст, а те двамата с Кал използваха един и същ молитвеник. Службата бе прекрасна и с искрящи от вълнение очи тя го погледна един-два пъти, а той й се усмихна. Гласът му бе плътен и мелодичен и те запяха заедно „Тиха нощ“. Когато се върнаха в колата, помежду им се бе създало някакво особено чувство на близост. Сякаш тя бе част от неговото семейство. Това бе странно усещане и когато той я изпрати до апартамента й, не й каза и дума повече, просто я притегли към себе си и я целуна. Без колебание тя отвърна на целувката му и той я задържа в прегръдката си, а после я погледна и с изненада установи, че сълзи се стичат по бузите й.