— Защо? — Беше го виждала как се отнася с децата в травматологичното отделение и бе очевидно, че ги харесва.
— Тя е много заета. Всъщност и двамата сме заети. Не мога да я обвинявам. Тя твърди, че не иска деца.
— Е, щом го е казала съвсем сериозно — замислено произнесе Ана, — значи наистина не иска. Повярвай й. Мъжете винаги смятат, че могат да наложат своето на жените си, но не е възможно, повярвай ми. А ако все пак го направят, се оказва голяма грешка.
— И с теб ли се получи така? — Чувстваше се объркан, определено не бе съгласен с мнението й. Все още смяташе, че може да уговори Мередит да имат бебе. Винаги бе смятал, че Мередит ще бъде страхотна майка, ако се съгласи на това.
— Не — отговори му честно Ана. Тя винаги бе честна с него и това му харесваше. — Аз забременях. Просто и обикновено. Срещахме се в продължение на два месеца и хоп, готово. Той изпадна в паника. А аз бях на върха на щастието.
— Защо не направи аборт? Щеше да е по-просто.
— Значително по-просто. Но съм католичка. Не можех да го допусна. Преди си мислех, че мога, ако се наложи. Но не можах. Баща ми побесня. Майка ми се разплака. Сестрите ми ми съчувстваха. Братята ми искаха да ме убият. Изобщо не бе най-добрият период от живота ми. След стажа възнамерявах да се върна в Пуерто Рико, за да помагам на моя народ, да се грижа за бедните. Известно време мислех да специализирам тропически болести, но ми е по-добре тук, да работя в спешно отделение. Във всеки случай сега е твърде сложно да се върна в Пуерто Рико. За мен е по-лесно тук. За тях — също. Не се налага да се извиняват, нито да лъжат заради Фелиша. Баща ми е казал, че съм вдовица.
Понякога бе изумително какво си причиняват един на друг хората от едно семейство, но за Стив вече не бе изненадващо. Беше чувал всякакви истории и нейната не го учуди. Просто му дожаля за нея. Бореше се сама с трудните обстоятелства и някак си се справяше. Различаваше се много от Мередит с нейната работа и огромна заплата, портфейла акции, който бе осигурила за двамата, и удобния им апартамент. Докато слушаше Ана, дори изпита известна вина. Животът му бе много по-лесен, отколкото нейният. Прииска му се да й помогне, но не виждаше какво може да стори, освен да й осигури някой ден постоянна работа в травматологичното отделение, вместо да работи по заместване.
— Ами, ти? — попита го тя внезапно. — Мислил ли си някога да правиш нещо друго? Частна практика? Или да работиш в клиника в страна от Третия свят?
— Само в най-лошите ми кошмари — засмя се той и тя го последва. — И тук е достатъчно лошо. Не ми трябват змии и паразити, които да влошат положението ми. Това ли искаше да правиш, когато си стъпиш на краката, Ана?
— Да. Някой ден. Може би когато Фелиша порасне. Специалността ми като стажант бяха инфекциозните болести. Но след като Фелиша се роди, преминах на работа в спешно отделение и останах в Ню Йорк. По-сигурно е.
— Това е доста потискащо изказвани. Ако тук не те застрелят, значи никога няма да ти се случи. Дори по тъмно в метрото е по-безопасно, отколкото тук, заради всички онези психари, които се стрелят и в крайна сметка стигат при нас.
— Поне животът на Фелиша е нормален. Не мога да й го осигуря, ако работя в Третия свят.
В това имаше смисъл, но Стив знаеше, че за нея животът в Ню Йорк не е лесен.
Работеха заедно ден след ден и Стив все повече и повече я обикваше. Наежената й външност бе само на повърхността, а под нея се криеше изключителна, чувствителна жена. Една вечер я видя да си тръгва в джинси и тениска, със скиорско яке, бе разпуснала косите си и изглеждаше невероятно. Не можеше дори да си представи какво би представлявала в хубави дрехи и с грим. Но тя никога не се гримираше. Беше съвсем естествена, имаше страхотно тяло, светъл ум и любещо сърце.
В средата на януари вече бяха станали приятели и той все повече разчиташе на нея. Тя бе човекът, на когото можеше да се опре, и той го правеше често. Понякога се държеше рязко с него, когато смяташе, че той греши за нещо, и не се страхуваше да спори. Най-много го изненадваше, че всъщност харесва точно това нейно качество. Имаше собствено мнение и го изразяваше без заобикалки. Веднъж дори му крещя на испански, което го удиви.
Един път го нарече хихо де путана, а той й благодари и й каза, че от никого не е чувал нещо по-хубаво за себе си, което я ядоса още повече.
— Нарекох те син на проститутка, за Бога.
— Глупости, Ана, помислих, че ми казваш, че ме обичаш. — Думите му я разсмяха и разправията приключи. Освен това, както той често й припомняше, Стив й бе началник.
— Това не означава, че трябва да ме командваш — възразяваше тя, а той й отвръщаше философски: