— Не се ли притесняваш? — попита многозначително Ана, когато стана дума за Хаваите. — Не се ли тревожиш, че може да започне връзка с мъжа, с когото работи? — Понякога тя му задаваше въпроси, които стигаха твърде далеч и го караха да се чувства неудобно. Но винаги й отговаряше честно, независимо колко го болеше.
— Понякога се притеснявам. Той изглежда чудесно и мисля, че го харесва. Но й вярвам. Мери не би го направила. — Ана бе достатъчно възпитана, за да премълчи възраженията си. Знаеше, че хората бяха подвластни на еднакви слабости и ако останеха дълго самотни, правеха глупости. — Никога не сме си изневерявали.
— Възхищавам ви се за това — искрено призна тя.
Знаеше колко е самотен Стив, колко е нещастен, но никога не бе дал знак пред нея, нито бе направил намек за нещо повече от приятелство помежду им. Мередит бе щастлива жена. Може би това важеше и за двамата. Поне се надяваше да е така, заради него.
— Просто не виждам смисъл в изневярата. Освен това Мередит би разбрала. Струва ми се, че ако някой от нас го направи, то ще е със знанието на другия.
Бяха изминали близо четири месеца, откакто тя бе напуснала Ню Йорк, а да живеят на двата бряга на Щатите бе най-голямото предизвикателство в съвместния им живот. Стив нямаше с кого да прекарва уикендите, когато тя бе в Калифорния, нито с кого да разговаря нощем, след като се прибереше вкъщи, не можеше и да се оплаче от трудностите в работата, нямаше с кого да се смее или да се люби сутрин. Беше истински ад, но все пак бе временно положение, и двамата го знаеха. Не искаше да направи нещо необмислено, което напълно би провалило брака им. Каза го и на Ана.
— Е, по-добре заминавай по-скоро, Стив, преди един от вас да се е почувствал твърде самотен или да е изпил твърде много питиета на някое парти и да се е поддал на изкушението.
— Права си — кимна той. Вече обмисляше да започне работа в спешното отделение в Централната болница на Сан Франциско. Ставаше все по-трудно да бъдат разделени. — Преди няколко седмици тя предложи да напусне работа и да се върне, но аз не искам да го прави. Работата й е страхотна и няма да е честно към нея — обясни той с въздишка.
— Наистина си прекрасен човек, Стив Уитман. Надявам се само тя да те заслужава.
— Заслужава ме — увери я той.
Ала когато се прибра вкъщи вечерта, осъзна, че мисли за Ана и за трудния й живот, за пълния с хлебарки апартамент, който обитаваше с дъщеря си. Бе убеден, че тя заслужава нещо много по-добро. Понякога бе трудно да се приеме колко несправедлив е животът. Двамата с Мередит имаха толкова много, а хора като Калан Дау и бившия съпруг на Ана притежаваха дори повече, а тя разполагаше с толкова малко, почти нищо. И въпреки това сякаш не се терзаеше. Вярваше в почтеността на всичките си действия.
Стив си легна сам тази нощ, както обикновено напоследък, но установи, че все се връща към думите на Ана за Мередит, която заминаваше на почивка на Хаваите, и неволно започна да се притеснява. Не можеше да пренебрегне факта, че много скоро някой от тях ще се почувства самотен или ще изпие прекалено много питиета, или може би, още по-лошо, ще срещне някого, който да му вдъхне силни чувства. Ако човек се замислеше, перспективата беше ужасяваща. Той искаше да бъде сигурен, че с него или с Мередит това никога няма да се случи. Но не успя да заспи, остана буден дълго през нощта, връхлетян от мисли за Мередит, а после за Ана и Фелиша. Радваше се, че са приятели. За кратко време те бяха придобили голямо значение за него.
Глава 13
Ваканцията, която Калан бе планирал за висшето ръководство на „Дау тек“, трябваше да продължи четири дни и резервацията бе направена в „Мауна Лани“ на остров Хавай. Бяха поканени повече от трийсет души от персонала, а осемнайсет от тях бяха дошли със съпругите си. Групата бе доста голяма, а цялата организация наподобяваше транспортирането на атакуваща армия. Трябваше да бъде поръчана храната, да бъдат предвидени забавленията за всяка вечер — празничните хавайски вечери, партита, фолклорни танци и срещи.
В деня, преди да отпътуват, Мередит бе готова да изхвърли всички през прозореца. А когато се оплака на Кал, той прие проблемите й като нещо забавно.
— Хората се превръщат в деца, когато пътуват някъде — недоволстваше тя, докато преглеждаха последните подробности за срещите.
Трябваше да ги планират сутрин, за да могат колегите им по-късно да поиграят тенис или голф, да отидат на плаж, да се включат в туристическа обиколка на острова или да пазаруват сувенири. Срещите щяха да са кратки, за да не бъдат нито натоварващи, нито досадни. В интерес на истината това бе преди всичко повод всички да се запознаят, но изведнъж се появиха искания за специални стаи, специална храна, а в два случая — и за масажи.