— Звучи ми добре — отвърна той, после отнесе куфара й до нейната стая.
Тя се изненада, когато видя, че всъщност е настанена в апартамент, както и Кал, а после се сети, че той лично е резервирал нейния. Имаше просторна, хубава дневна в пясъчни тонове и красива бяла спалня. Приличаше на реклама от списание с инкрустираната със сребро масичка за кафе с форма на раковина. Разполагаше дори с малък кухненски бокс и барче и когато влезе в апартамента си заедно с Кал, вътре звучеше музика.
— Забележително е — прошепна възхитено, когато хвърли поглед навън към палмовите дървета, отвъд които се простираше океанът.
— Стори ми се, че ще е красиво по залез. Исках да си до мен, за да не те безпокоят другите.
Останалите бяха настанени на друг етаж, което бе умно от негова страна. Дори не й хрумна, че е странно стаите им да са една до друга. За тях никога не се бе чула клюка и всички знаеха, че е омъжена. Тя говореше често за Стив.
После Кал отиде в своята стая, а няколко минути по-късно пристигна багажът им. Очевидно нищо не бе загубено, което си беше цяло чудо при такава голяма група като тяхната. Кал бе поръчал големи сандвичи и когато тя отиде при него, всичко бе сервирано на терасата. Дори й бе поръчал ликьор.
— Ще тръгна по стъпките на Чарли, ако не внимавам — засмя се тя, — и ще се напия още по обяд.
— Ако започнеш да задиряш танцьорките, Мередит, ще те изпратя с първия полет у дома.
— Ще се опитам да не го правя — обеща тя, като го погледна престорено засрамено.
Сандвичите бяха вкусни, а ликьорът бе твърде силен, но тя пи малко от него. Двамата дълго седяха на терасата, възхищаваха се на гледката и отпочиваха. Най-сетне тя се изправи и каза, че отива да плува.
— Ще ти правя компания — предложи той.
Тя се появи няколко минути по-късно в бикини и дълга плажна дреха върху тях, носеше сандали с тънки каишки и видът й бе безупречен, както винаги. По същия начин неотразим изглеждаше и той с бански и подходяща риза, обут в леки обувки. Бяха красива двойка и който не ги познаваше, не би допуснал, че не са женени. Изглеждаха толкова близки и свързани един с друг, че бе трудно да се повярва, че никога не бяха се любили. Кал подхвърли нещо в този смисъл, докато слизаха надолу, и тя го погледна с учудване.
— Смяташ ли, че хората ни мислят за женени? — Това изглежда я удиви. Предположението й изглеждаше странно.
— Защо не. Ние дори изглеждаме еднакво. И двамата сме руси, а очите ни са с един и същи цвят. Обичаме едни и същи неща и дори понякога се обличаме еднакво.
— Ето, че нищо не разбираш. Женените хора никога не изглеждат еднакво. Те приличат на нас двамата със Стив — единият тъмен, другият рус, а той винаги има вид, сякаш се е обличал в пълен мрак. Обичам го, но си е такъв — небрежен. Щях да го убия, когато дойде за пръв път тук, за да се запознае с теб. Носеше сако, което е поне на хиляда години. Отдавна се опитвам да го накарам да го изхвърли, но той си го харесва. В крайна сметка се отказах и приех факта, че ще го носи винаги. И той го носи.
— На мен то ми се видя хубаво — вдигна рамене Кал.
Но тя бе права. Стив изглеждаше странно до нея. Тя винаги бе облечена изискано и всичко у нея бе подредено и съвършено. Кал предполагаше, че Стив се чувства по-удобно в болничното облекло, отколкото в костюм. Дори се питаше дали изобщо има костюм. Всъщност Стив имаше няколко, купени от Мередит, но никога не беше ги облякъл.
Слязоха на плажа и едно момче от обслужващия персонал ги настани на шезлонги, предложи им и кърпи. Мередит свали дрехата си и се излегна по бикини. Изглеждаше изкусително, но Кал не каза нищо. Беше невероятна по бански. Много по-красива, отколкото той си бе представял. Взе книгата си, но при близостта на Мередит с гладката й плът и изящни извивки, за него бе невъзможно да се съсредоточи върху четенето.
— Не ти ли харесва книгата? — Тя забеляза, че Кал гледа в празното пространство и се усмихна. На лицето му бе изписано странно изражение, бе вперил поглед в хоризонта. Сякаш внезапно бе съзрял някой или нещо, което очакваше да види там.
— Не… не… искам да кажа, да… чудесна е… просто мислех за нещо друго.
— Нещо не е ли наред?
Изведнъж тя се запита дали не го е обидила по някакъв начин, но той само поклати глава, стана и тръгна сам по плажа. Притесняваше се за него и затова го последва след няколко минути. Не искаше да му се натрапва, но изпитваше неопределено чувство, което я тревожеше.
— Добре ли си? — попита го, когато го настигна.
Нямаше намерение да го безпокои, но той изглеждаше толкова разстроен, че тя инстинктивно се поддаде на порива да му помогне. Този път той се поколеба, преди да отговори. Вървеше по плажа със сведена глава, вълните мокреха краката му. После я погледна и кимна.