— Добре съм, Мери. — Но не бе убедителен.
— Какво става?
— О, не знам… просто такъв е животът, предполагам. Понякога задаваш ли си въпроса, питаш ли се дали през последните десет години не си живяла с глава, заровена в пясъка, без да знаеш накъде си тръгнала? — Болката му сякаш я блъсна в гърдите. Беше като тъмен облак, изведнъж засенчил яркото слънце, всичко потъна в сянка. Такова настроение бе нехарактерно за него.
— Какво те кара да мислиш така? Преди минути изглеждаше добре.
— Не се тревожи, добре съм. Понякога просто разсъждавам за живота си. Съсредоточавам се върху едни неща, забравям други.
— Всички го правим — увери го внимателно тя, когато наближиха края на плажа и седнаха заедно на пясъка, а прибоят биеше леко в краката им, пред тях бе само океанът. Наоколо нямаше жив човек. — Не си изгубил представата кои са важните неща, Кал. Имаш страхотни деца, хубав живот и значим бизнес. Не си си губил времето.
— Какво те прави толкова сигурна? И откъде знаем кое е истински важното? Как да разбера дали децата ми няма да ме мразят след десет години заради нещо, което съм направил, или не съм сторил, или пък съм пропуснал да видя и разбера? Мисля си, че през повечето време съм прав, но дали наистина съм се насочил в правилната посока. Понякога си мисля, че вървя тъкмо в обратната. След петдесет години кой ще дава пукната пара за „Дау тек“ и за всичко, което смятам за важно? Може би единственото, което е от значение, са близките ти хора — той се поколеба, а после завърши мисълта си с онова, което най-много го тревожеше. — През последните осем години бях толкова ангажиран с мисълта, че Шарлот ме е изоставила, че в живота ми никога не остана място за някой друг. Оставих гневът да ме завладее. Единственото, което ме вълнуваше, бе колко ме е наранила. — За пръв път изразяваше болката си пред някой друг по този начин. — Знаеш ли, дълго време смятах, че я мразя. Сега чувствам, че съм си пропилял времето с емоции, които са ме водели наникъде. А сега какво?
— Какво имаш предвид? — Тя бе озадачена от чутото. Мислите му бяха твърде сериозни за плажа в Кона, където бяха, за да се забавляват.
— На петдесет и една години съм. Изоставен съм от съпругата си, отишла си преди осем години. Имам деца, които ще пораснат в близките няколко години. И целият ми живот е само бизнес.
— Имам чувството, че се оплакваш, Калан Дау. — Винаги бе пряма и открита с него. — Самосъжаляваш се. Ти си на петдесет и една, не на деветдесет. Имаш много време да промениш нещата, ако искаш. Никой не е казал, че трябва да останеш сам до края на живота си и не трябва да се чувстваш изоставен от Шарлот.
— Не мисля, че това вече ме вълнува. Може би в това е проблемът. Освен обичта към децата ми, омразата към нея беше основната емоция в живота ми в продължение на близо десет години. Ако изключим това, какво друго имам? Твърде малко е, Мери.
— Сигурно е дошло време да погледнеш в нова посока — отвърна тя.
Мередит умееше да се ориентира с лекота в сложни емоционални състояния и ситуации и стигаше направо до същността на въпроса. Това бе едно от нещата, които той ценеше у нея, когато ставаше дума за бизнес. Но харесваше у нея още много други неща. Твърде много. В известно отношение.
— Какво предлагаш? Накъде да погледна? Към децата, които да изпълват изцяло живота ми, докато не ме напуснат и не поемат по своя път? Към някоя незначителна жена, за която не ме е грижа, която ще заведа на вечеря пет-шест пъти, преди да разбера, че ме отегчава, или към някоя, която се интересува повече от имуществото ми, отколкото от мен самия? Мери, възможностите не са много.
— Това не е вярно — възпротиви се тя, изтегна дългите си крака към водата и започна да играе с пръстите си с мокрия пясък, той я наблюдаваше, без да откъсва очи. — Не всички са отегчителни, не всички преследват парите ти.
— Не бих се обзаложил. Ами ти? — попита я той мрачно. — Какво би направила, ако се разделиш със Стив? Мислила ли си някога за това?
— Опитвам се да не мисля. — Но истината бе, че напоследък често размишляваше по въпроса. Животът им на двата противоположни бряга носеше огромно напрежение и за двамата и понякога тя се плашеше. Имаше чувството, че съдбата ги разделя, сила, по-мощна от тях самите. Никога преди не го бе чувствала и усещането бе плашещо. — Не знам какво ще правя — честно отговори тя. — Твърде дълго Стив е бил част от живота ми, ще бъда загубена без него. Той е добър с мен и аз го обичам. Животът ми би бил много потискащ без него.