— Ти си удивителна, Мери — каза й, когато се прибираха в стаите си в полунощ. — Подобно на вълшебник се движиш сред тълпата, виждаш всичко и с вълшебната си пръчка правиш всички щастливи. Дори мен. — Тя знаеше, че той не харесва хавайската храна, бе й го признал веднъж, докато планираха това пътуване, затова се погрижи да му сервират стек и пържени картофи със салата. Когато ги поставиха пред него, той се изуми, но веднага разбра какво се е случило. — Има ли нещо, което не успя да предвидиш?
— За щастие, не много — отговори тя, доволна, че той е забелязал усилията й. Не й влизаше в задълженията да се грижи за всичко, но на нея й харесваше да го прави и бе очевидно, че никой друг не е способен да го свърши.
— Вечерта бе прекрасна, благодарение на теб. Ти едва ли си се забавлявала, защото не престана да работиш.
— Напротив забавлявах се. Художественото оформление бе забележително, атмосферата бе непринудена и празнична.
— Искаш ли да поседим на терасата? — предложи той и тя кимна утвърдително.
Кал имаше бутилка шампанско в бара си и сипа по чаша от него. Не бе пила нищо след чашата вино на терасата, преди да отидат на вечеря. Другите се бяха отдали на коктейли и ликьори и тя знаеше, че на сутринта ще ги боли глава. Предпочете да остане трезва и свежа. Седна до него в топлата тропическа нощ. Останаха безмълвни, чувстваха се прекрасно един с друг. Нямаше нужда да говорят, просто се наслаждаваха на усещането за хармония и завършеност, напълно отпуснати.
След малко Мередит остави чашата си и без да каже нищо, той се протегна и взе ръката й, двамата се усмихнаха един на друг.
— Благодаря ти, че си такъв добър приятел, Мери.
— Кал, ти направи много за мен.
— Това е само началото.
Щяха да отведат компанията му далеч напред и той дори мислеше да създаде нов отдел с нейна помощ. Говореха за това от месеци, но не това бе в ума му сега, когато я погледна, и както бе постъпил преди шест седмици, се наведе, неспособен да се противопостави на привличането, което изпитваше, и я целуна. Когато го направи, усети по тялото му да преминава електричен ток и го обзе паника, че не постъпва почтено, но не можеше да се сдържи. За негова изненада тя откликна, обви врата му с ръце и отговори на целувката му. Двамата останаха така дълго, силно прегърнати. Кал си даваше сметка, че трябва да й се извини, но този път не можеше да се застави, защото знаеше, че изобщо не съжалява.
— Не бива да ти го казвам — прошепна той най-сетне, — но те обичам, Мери.
Това признание се изтръгна от дъното на душата му. Бе си дал сметка за това от известно време насам. И тя го усещаше. Всъщност, знаеше го, без да й е казал, и затова кимна. Това бе силата, която я разделяше от Стив. Калан.
— И аз те обичам, Кал — с нежност изрече тя.
Онова, което бушуваше между тях, не бе просто желание. Бе нещо повече. Сякаш бяха части от едно и също тяло, от една душа. И каквото и да се случеше след този миг, тя знаеше, че изцяло му принадлежи.
Той отново я притегли в обятията си, не я пускаше, всяка негова фибра жадуваше за нея. Бе копнял за това от много време. Тя го целуваше със страст, която не бе изпитвала никога преди, дори към съпруга си. Ръцете й се плъзнаха под ризата му и замилваха тялото му, а той внимателно свали бялата копринена рокля от раменете й. Когато тя се изправи, роклята падна в краката й и Мередит застана пред него прекрасна, в бели сатенени бикини и обувките на високи токове. Затаи дъх, както на плажа, и след миг я вдигна и я внесе в спалнята си. Положи я нежно на леглото, възхитен от нейната красота.
— Ти се невероятна — прошепна Кал.
— Не съм правила това никога преди — тихо призна тя, в гласа й пропълзя страх.
— Знам. — Беше му казвала преди, че е била вярна на Стив. Но сега бе различно. Владееше ги потребност — силна и разтърсваща, потребност, на която никой от двамата не можеше да се съпротивлява. — Не се страхувай, Мери… — Ръцете му я опознаваха, устните им се срещаха, тя стенеше тихо. — Толкова те обичам… Никога не съм обичал така — шепнеше той и сякаш думите му бяха като ехо на всичко, което изпитваше тя, на нещо, което част от нея бе разбрала от самото начало.
Насилваше се да си внуши, че постъпва грешно, но с цялото си сърце чувстваше обратното. С всяка частица на душата си усещаше, че той е мъжът, за когото бе родена и при когото трябваше да бъде.
Глава 14
Времето, което Калан и Мередит прекараха на Хаваите, бе наполовина приказка, наполовина кошмар. Никой от тях не бе изпитвал подобно щастие в живота си, но и двамата знаеха, че забраненият плод, който бяха опитали, ще промени из основи живота им. Мередит нямаше представа как ще разреши ситуацията. Вече не подлагаше на съмнение любовта си към Кал, но въпросът бе какво да направи. Нямаха право на това, което споделяха, но никой от тях не можеше да понесе мисълта да сложи край. Сякаш току-що се бе сбъднала най-съкровената им мечта.