— Не. Като Калан Дау и Мередит Уитман. Ние сме специални хора, Мередит. И двамата сме. Знаем какво искаме и не се страхуваме да работим до изнемога, за да го осъществим. Същото важи и в този случай. Можем да имаме прекрасен живот заедно, ако решим да го изградим. Не искам да те принуждавам за нищо. Въпросът е какво искаш ти. И колко го искаш?
За пръв път той й предлагаше да сподели живота са с нея, въпреки че не бе ясно на каква база. Като любовница, съпруга или приятелка. И тя си даде сметка, че може би и той не знае.
— Не искам да нараня Стив заради нас, Кал — тихо настоя тя. — Той не го заслужава.
Въпреки онова, което чувстваше към Кал сега, не можеше да си представи живота си без своя съпруг. Той бе част от живота й твърде дълго, за да се откаже от него. Беше част от нея, от тялото, от душата й. Беше по-сложно, отколкото Кал си представяше. Никога не бе се чувствала нещастна със Стив. Обстоятелствата, не изборът, ги бяха разделили. Единственият избор, който тя бе направила, бе да се премести в Калифорния, а Стив го бе одобрил. Вече не бе толкова сигурна, че изборът й е правилен.
Вечеряха с другите същата вечер и останаха с тях до по-късно от обичайното, танцуваха под звездите, после се разхождаха по плажа в тъмното, държаха се за ръце и разговаряха тихо. Не се целуваха, когато бяха извън стаята, от страх някой да не ги види.
На следващата сутрин Стив й се обади. Кал току-що бе излязъл от стаята й и тя се стресна, когато телефонът иззвъня и чу съпруга си. Изпита огромно чувство на вина.
— Как върви, Мери? — попита я Стив бодро. — Забавляваш ли се?
— Страхотно беше — тя се опита да влезе в неговия тон, но се почувства като престъпник. — Бяхме много заети.
— Сигурно — все едно си на лагер с бойскаути.
— Повече или по-малко — разсмя се тя, но звукът бе кух и тя почти потръпна при мисълта за болката, която щеше да му причини.
Разговаряха кратко и накрая тя му каза, че трябва да отива на среща.
— Ще ти се обадя, когато мога — обеща тя и отговорът му й донесе облекчение.
— Не се притеснявай за това, мила. Знам, че си заета. Обади се, когато ти е удобно. — Всичко, което казваше, я караше да се чувства все по-зле, а когато се видяха с Кал след първата среща за деня, той усети напрежението й.
— Нещо не е наред ли, Мери? — попита той тихо, докато отиваха да обядват с другите.
— Разговарях със Стив. — Имаше нещастен вид и за миг го обзе паника. Бе ужасен в очакване на следващите й думи. Не искаше романтичната им връзка да приключи.
— Каза ли му за нас? — Знаеше, че това е възможно, но мислеше, че все още бе рано. Засега те напипваха пътя пред себе си, опитваха се да разберат накъде са тръгнали. Това бе ново чувство и за двамата и той смяташе, че им е необходимо известно време, за да се приспособят, преди тя да каже на съпруга си. Надяваше се, че в крайна сметка ще го направи. Искаше за себе си бъдеще с Мери, бъдеще без Стив.
— Не, разбира се, че не — отговори тя. — Но той бе толкова мил по телефона, че аз се чувствах ужасно. Кал, той не заслужава това.
Калан кимна, не бе сигурен какво да й каже, а после прошепна:
— Не, но ние го заслужаваме. Може би това е нашият шанс.
— Не и на тази цена — възпротиви се тя. Не можеше да се скрие от факта, че някой ще бъде наранен. Трябваше да си дадат сметка, че в ситуация като тази не можеше да има трима победители. Някой щеше да е губещ.
— Какво се опитваш да ми кажеш? — попита той, обзет от паника, докато вървяха бавно зад останалите. Питаше се дали не му казва, че всичко е свършило, отчаяно се надяваше, тя не би могла да го направи.
— Казвам просто, че се чувствам ужасно заради него. Но поне той не знае нищо за това.
— Разбирам — отговори Кал с облекчение.
Ваканцията протичаше добре за всички. А през нощта двамата разкриваха нови светове в прегръдките си и затвърждаваха връзката, която се бе създавала между тях от месеци. Когато си тръгнаха от Хаваите, Мередит вече бе толкова влюбена в него, че искаше целият свят да сподели щастието им. Ала нямаше начин това да стане. Повече от всичко друго трябваше да са дискретни.
Кал я отведе до апартамента й, когато пристигнаха, и прекара часове с нея. А когато телефонът позвъни, тя не отговори. Знаеше, че е Стив и не бе в състояние да разговаря с него. Ситуацията бе приела измерения, с които тя не можеше да се справи.
Кал с мъка се раздели с нея и след като се прибра вкъщи и видя децата, й се обади и този път, с надеждата, че е той, Мередит отговори.
— Липсваш ми — нежно прозвуча гласът му и тя се просълзи. Бяха като гимназисти, изгубили ума си от любов.
— И ти ми липсваш. Искаш ли да дойдеш по-късно? — прошепна тя.