– Надявам се. Според теб защо изобщо се случва?
– А според теб?
– Аз... ъъъ, работата е там, че... пих направо от него – призна най-накрая Ема. – Боя се, че има нещо общо с това.
– Ема, чувала съм, че всички вампири могат да извличат спомени от кръвта, но само някои могат да ги тълкуват и да ги виждат. Изглежда, току-що си открила нов талант.
– Супер. Защо не може просто да ме бива в подводно оригами или нещо подобно?
– Каза ли на Лаклен?
– Още не. Но ще му кажа – добави бързо Ема. – Не мога да не му кажа, нали?
– Точно така. А сега да минем към един много, много по- важен въпрос... Той подари ли ти златната огърлица, която си го видяла да купува?
29
– Мисля, че на вашата кралица ѝ липсва сборището – отбеляза Харман по време на втората седмица на Ема в Киневан.
– Да, и аз го разбрах – отговори Лаклен и вдигна глава от документите, разпилени по бюрото му. Това, че семейството ѝ ѝ липсваше, помрачаваше щастието ѝ, но скоро той щеше да оправи положението. Както и ситуацията с подчертания ѝ страх от срещата с другите ликани. Беше му казала, че „ще се цели в един на всеки трима“ и че , ще иска това да се превръща в навик“. Те щяха да пристигнат само след три дни. – Но какво те накара да го кажеш?
- Защото завлече една от прислужниците в салона си, за да играят видеоигри. После си лакираха ноктите една на друга. В синьо.
Лаклен се облегна назад.
- Как реагира момичето?
- Отначало се уплаши, но после се отпусна. Всички се отпуснаха. Тя наистина може да ги спечели – увери го Харман и с горда усмивка сподели: – Нарича ме Мани.
Лаклен се ухили.
- Дори не ме е карала да се преобразявам в някого – осведоми го Харман, намръщи се сам на себе си и измърмори: – Винаги ме карат да се преобразявам в някого.
- Има ли всичко, от което се нуждае? – попита Лаклен, макар да знаеше, че с времето Ема се чувстваше все по-доволна.
Когато беше щастлива, пееше тихичко, разсеяно. Веднъж бе чул гласа ѝ да се носи от ,тлунария“, както го наричаше, докато работеше в градината си. Беше почти готов да се обзаложи, че жасминът ѝ харесва повече от бижутата.
– О, да. Тя е, ъъъ, талантлива, експедитивна и ако мога така да се изразя, агресивна купувачка.
Лаклен също бе забелязал покупките ѝ и подозираше, че сега Ема се чувства малко по-уверена, като пълни дома им с неща, които харесва или от които се нуждае – така го правеше свой. Самият той изпитваше дълбоко удовлетворение, дока- то я наблюдаваше как го прави. Опитваше ли се дори да се престори, че знае защо ѝ трябват стотици шишенца лак за нокти? Не, но му беше приятно, че когато се наведеше да целуне пръстчетата на краката ѝ, никога не знаеше какъв цвят ще са те.
От своя страна Лаклен оздравяваше и се чувстваше все по-силен с всеки изминал ден. Кракът му беше станал почти нормален, силата му се връщаше. Собственото му чувство на удовлетворение – дори в светлината на всичко случило се – бе смайващо силно. И всичко това беше заради нея.
Единствената сянка върху неговото щастие бе това, че скоро щеше да се раздели с нея, което само по себе си бе непоносимо, но сега тя бе започнала да настоява да го последва. Каза му, че ще се сражава редом с него и „няма да остави всички тези брутални умения“ да се прахосат. Или това, или щяла да се върне при сборището си.
Отказваше да остане в Киневан, щом той потегли. Лаклен знаеше, че може да я разубеди от този ултиматум. Със сигурност можеше да я убеди да погледне логично на нещата. И все пак всеки ден, в който тя ставаше по-силна, увереността му намаляваше. Ако Ема не се разколебаеше, двете му възможности щяха да бъдат или да се откаже от отмъщението си, или да я загуби заради сборището ѝ. И едното, и другото бе немислимо.
Двамата с Харман довършиха разговора си за подробностите около други въпроси и скоро след като икономът излезе, на вратата почука Боуи.
– Знаеш къде е уискито – каза Лаклен.
Боуи очевидно идваше от кухнята, защото облизваше от палеца си нещо с много приятен аромат, докато вървеше към барчето. Когато наля една чаша и на домакина си, Лаклен рязко поклати глава.
Боуи вдигна рамене и взе своето питие.
– За съществата, които са „чужди“.
– Те наистина правят живота по-интересен – съгласи се
Лаклен и осъзна, че болката на Боуи почти не се вижда – Облекчен ли си?
– Да. Видях я да се грижи за растенията си на долния етаж и когато видях, че си я белязал, се зарадвах за теб. – Боуи отпи голяма глътка и отбеляза: – Белязал си я доста... силно, нали?