Лаклен се намръщи.
– Между другото, знаеш ли какво е „хероинов шик“? Тя каза, че трябвало да съм наясно, че това било толкова отживяло.
Лаклен вдигна рамене, озадачен, а Боуи стана сериозен.
– Старейшините искат да знаят какво се е случило с теб. Тормозят ме за информация.
– Да, разбирам. Когато дойдат тук, ще им разкажа всичко. Така или иначе, трябва да го сторя, за да се заемем със задачата.
– Смяташ ли, че е разумно да се разделиш с нея толкова скоро?
– Не започвай и ти! – сопна се Лаклен.
– Просто казвам, че ако я оставиш тук, поемаш риск, който лично аз не бих поел. А и така или иначе, не са намерили Гарет.
Лаклен прокара ръка по лицето си.
– Искам да отидеш в Ню Орлиьнс. Да разбереш какво, по дяволите, става.
– Трябва да си проверя програмата. – Лаклен го стрелна с поглед и той продължи: – Добре. На сутринта тръгвам. А сега, не искаш ли да видиш последните новини от наблюдението над вампирите? – Запрати една папка на бюрото. – Благодарение на Уилем и Мънро, които с нетърпение очакват скоро да се видите.
Уилем и Мънро бяха братя, двама от най-старите приятели на Лаклен. Когато се върна, той се зарадва да чуе, че са добре, макар че нито един от двамата все още не бе успял да намери партньорката си. Може би това беше добре за Мънро, тъй като много отдавна една от пророчиците на клана бе предсказала, че неговата ще е дърта вещица.
Лаклен прегледа папката, изумен от събитията, които се бяха развили в Ордата през последните сто и петдесет години.
Кристоф, водач на бунтовните вампири, беше превзел замъка Връх Облак – една от петте крепости на вампирите. Лаклен беше чувал слухове за Кристоф – говореше се, че е племенник на Деместриу, а сега неколцина от членовете на клана бяха разплели цялата история.
Кристоф бил законният крал на Ордата. Броени дни след раждането му Деместриу се опитал да го убие. Били измъкнали Кристоф тайно от Хелвила и го поверили на пазители от човешкия род, които го бяха отгледали. Живял сред хората стотици години, преди да узнае кой е всъщност. Първият му бунт бил преди седемдесет години и завършил с провал.
– Значи, легендата за Въздържателите е вярна? – попита Лаклен. Те не бяха просто вампири, които се възпираха от пиенето на кръв от живо тяло. Въздържателите бяха армията на Кристоф – армия, която той създаваше тайно от древни времена.
– Да. Създал ги е от човеци – обикалял бойните полета и търсел най-смелите сред падналите воини, понякога превръщал във вампири цели семейства от достойни братя. Представи си само, че си човек, който лежи в мрака, почти мъртъв – аз бих сметнал това за лош ден – и тогава се появява вампир, който ти обещава безсмъртие. Колко души според теб наистина ще изслушат внимателно условията на тази тъмна сделка – вечен живот в замяна на вечна вярност!
– Каква е целта му?
– Никой сред лора не знае.
– Значи, не можем да сме сигурни дали Кристоф няма да е по-лош дори от Деместриу?
– Възможно ли е някой да е по-лош от Деместриу?
Лаклен се облегна назад и се замисли за възможностите.
Щом този Кристоф бе превзел Облак, значи, искаше и кралската резиденция Хелвита. Възможно бе Кристоф да убие Деместриу, с което щеше да им направи услуга.
Но имаше и още нещо. Облак беше крепостта на Иво Жестокия, втория по власт в Ордата. Още преди векове Иво бе хвърлил око на Хелвита и короната и очевидно бе оцелял след падането на замъка си. Бе хвърлил око на Хелвита още ко- гато си имаше своя крепост; сега, когато бе останал без нея, навярно желанието му да сложи ръка на Хелвита бе станало непреодолимо. Щеше ли да се опита да го постигне, макар да знаеше, че Ордата никога досега не е признавала водач без кралска кръв?
Три непредвидими сили, три възможности. Лаклен знаеше, че вампирите на Иво дебнат валкириите по цял свят и очевидно търсят една конкретна сред всички, но дали Иво изпълняваше заповед на Деместриу, или действаше сам? Дали Кристоф щеше да поеме инициативата и да потърси мишената, която очевидно бе толкова важна за Ордата?
Макар че имаше предположения, никой не можеше да каже със сигурност коя е тази мишена
Лаклен се боеше, че той може. Една или дори повече от тези групи търсеха последната жена вампир.
Тази нощ Ема се сгуши под ръката му, докато той спеше. Той я държеше здраво, сякаш сънуваше, че ще го напусне, ко- гато всъщност той беше този, който щеше да я напусне. Тревожна, тя прокара един от кучешките си зъби по гърдите му и облиза кръвта, за да се успокои. Той простена тихо.