След като целуна раната, от която току-що бе пила, тя се унесе в неспокоен сън, изпълнен със сънища.
В един от тях видя кабинета на Лаклен през неговите очи. Харман стоеше на вратата със замислено изражение и бележник в ръка.
Гласът на Лаклен отекна в главата ѝ така, сякаш самата тя беше там:
- Невъзможно, Харман. Няма да имаме рожби – каза той.
Експедитивният Харман искаше да направи приготовления за появата на деца, защото, както се беше изразил: „Ако имате малки вампирчета, ще имат нужда от специални приспособления. Трябва веднага да започнем да се приготвяме“. Изглеждаше неспокоен, сякаш вече изоставаше с подготовката
Лаклен смяташе, че двамата с Ема биха имали невероятни деца – „възхитителни момичета с нейната красота и добри хитри момчета с моя нрав“. Може би бе изпитал моментно съжаление, но после си я представи как спи на горния етаж в леглото му. Как щеше да въздъхне със задоволство, когато той легнеше при нея, и как можеше да я примами да пие кръв от врата му в съня си.
Това Ема изобщо не го знаеше. Защо постъпваше така?
Чу мислите му: „Трябва да я направя силна“.
Когато я наблюдаваше как спи, често си мислеше: „Сърцето ми е толкова уязвимо и тупти извън гърдите“.
Ема потръпна от срам. Слабостта ѝ го караше постоянно да се тревожи за нея – толкова много, че понякога го поболяваше. Той бе толкова силен, а тя беше бреме за него.
Той не ѝ беше казвал, че я обича, но сърцето го болеше – тя го чувстваше – от любов към нея, към „неговата Емалин“.
Деца? Бе готов да се откаже от всичко заради нея.
Можеше ли да се откаже от отмъщението си? Ако го стореше, щеше да се превърне в празна черупка на предишната си същност.
Сънят се промени. Сега Лаклен се намираше на мрачно, противно място, което вонеше на дим и сяра; тялото му беше възел от агония, която тя почувства. Той се опита да сплаши с поглед двамата вампири с горящи червени ириси, застанали пред него, но едва успяваше да вижда със собствените си насинени очи. Вампирът с бръснатата глава бе Иво Жестокия. Високият рус вампир, когото Ема разпозна от омразата на Лаклен, беше... Деместриу.
Когато го зърна, тялото ѝ се напрегна. Защо ѝ изглеждаше познат? Защо се взираше в очите на Лаклен, сякаш виждаше... нея?
А после дойде огънят.
30
Ема вдигна лице към топлината на изгряващата луна, която процеждаше светлината си между дърветата. Двамата с Лаклен седяха от противоположните страни на малък огън, който той беше запалил, за да я стопли. Вятърът, който подухваше в огромната гора на Киневан, беше леден.
Ема знаеше, че на нейно място друга жена би се насладила на подобна романтична сцена – двама души насаме, пращящ огън в планините на Шотландия – но тя беше на ръба на нервна криза, а изглежда, и Лаклен също. Погледът му беше прикован във всяко нейно движение – несъмнено се опитваше да долови и най-малкия намек за това, какво е сънувала.
И тя би искала да получи намек.
Малко преди залез-слънце се беше изстреляла от леглото. От очите ѝ се стичаха горещи сълзи, а целият замък се тресеше под бурята от светкавици. С изкривено от паника лице Лаклен я сграбчи за ръцете, разтърси я и изкрещя името ѝ.
И все пак не си спомняше съня. Никс ѝ беше казала, че хората не си спомнят това, което не могат да понесат. Какво можеше да е това толкова ужасно, че да накара Ема почти да срути цял замък с мълниите си, след което да го изтрие от паметта си? През цялата нощ не можа да се отърси от скритото чувство на ужас. Колко страшни щяха да са последствията, които тя усещаше, че са неизбежни?
- За какво си мислиш? – попита той. – Изглеждаш толкова сериозна.
- За бъдещето.
- Защо просто не се отпуснеш и не се насладиш на настоящето?
– Веднага щом ти спреш да мислиш за миналото – отговори тя.
Той въздъхна уморено и се облегна на едно дърво.
– Знаеш, че не мога да го направя. Не може ли да говорим за нещо друго?
– Знам, че не искаш да говориш за... мъчението. Но как Деместриу изобщо е успял да те залови?
– При последното Въздигане Деместриу се би с баща ми и го уби. По-малкият ми брат Хийг не можа да понесе яростта в сърцето си. Беше обсебен от факта, че Деместриу отне живота на баща ни, а после падна толкова ниско, че да открадне пръстена му, който се предава в рода ни от времето, когато е започнало коването на металите. Хийт ни каза, че предпочита да умре, отколкото да живее с това чувство. Отправи се да отсече главата на Деместриу и да вземе обратно този проклет пръстен, без да се интересува дали ще тръгнем след него и дали ще му помогнем.