„Удари момичето там, кьдето го боли.“
– Щом пиявица като теб не ме иска... е, значи, наистина нямам какво да губя – надигна се Ема и си изтупа ръцете в дън- ките. – И без това ме устройва. Дойдох да те убия.
– Така ли?
Не трябваше да изглежда чак толкова развеселен.
Ледената му усмивка бе последното, което Ема видя, преди той да се дематериализира и да изчезне. Тя се хвърли към голия меч на стената и след миг усети Деместриу зад гърба си. Стисна меча и се приведе, но вампирът изникваше навсякъде около нея.
И тя опита да се дематериализира... не успя... загуби ценни секунди. И прибягна до това, което умееше най-добре – да бяга – използвайки бързината си, за да му се изплъзне.
- Много си пъргава – каза той и се появи пред нея.
Мечът ѝ се стрелна напред прекадено бързо, за да го проследи с поглед, но той го избегна с лекота. Когато Ема отново замахна, той изтръгна от ръката ѝ вдигнатото острие и го запрати надолу. Оръжието издрънча на пода
Стомахът на Ема се сви, когато осъзна какво се случва.
Той си играеше с нея.
32
Сам в една огромна руска гора, Лаклен стоеше там, кьдето бе започнало всичко преди петнайсет десетилетия. С Харман бяха кацнали само преди няколко часа, след което се бяха понесли с камион по грубия терен, за да намерят мястото, където някога вампирите плениха Лаклен. Когато пътищата станаха непроходими, Лаклен остави Харман да чака. И двамата знаеха, че щом веднъж улови миризмата на Ема, Харман никога не би могъл да поддържа темпото му.
Дори след толкова време Лаклен намери безпогрешно местността. Но сега, докато обикаляше поляната и отчаяно се мъчеше да улови някаква следа от Ема, се уплаши, че е сбъркал. Никой досега не бе успял да намери Хелвита. А някога Лаклен се провали да спаси родния си брат в същите тези гори.
Решението му да поеме насам можеше да означава край на живота ѝ...
Един момент... Тя беше тук.
Онази първа нощ, когато я откри, застана на колене, за да улови отново мириса ѝ. Сега пробяга цели мили груб терен с ножницата с меча на гърба и лудо биещо сърце. Втурна се по един стръмен хълм, застана на билото му и погледна надолу. Хелвита се простираше точно под него. Занемарена, зловеща Под закрилата на слънцето Лаклен се запъти право нататък. С лекота се изкачи по една гола стена и закрачи сред рухналите парапети на бойните кули. Движеше се свободно по пустата пътека. Фактът, че най-после я бе открил, не го изпълни с триумф. Това беше само първата крачка.
Застина, когато долови гласа ѝ – слабо ехо, което не му позволяваше да определи от коя посока отвътре идва, не му даваше възможност да различи думите. Самите размери на замъка бяха зашеметяващи, а тя беше във вътрешността на това гнусно място.
Не можеше да проумее какво я е накарало да дойде тук, какво я е подтикнало към подобна лудост.
Да не би да беше сънувала Деместриу? Дати насън не ѝ се бе явило предсказание за тази нощ, изпълнена с насилие? Помъчи се да остане спокоен, но партньорката му беше в този ад, изправена срещу най-злото – и най-могъщото – същество на тази земя. Ема беше толкова нежна. Дати се страхувате...!
Не! Не можеше да мисли по този начин. Беше я намерил, знаеше, че още е жива. Можеше да я спаси – ако запазеше бистрия си ум, ако можеше да отсее, да прецени възможностите.
Имаше причина, поради която вампирите винаги печелеха и Боуи грешеше в мнението си за нея. Не беше заради това, че врагът можеше да се дематериализира. Вампирите винаги печелеха, защото ликаните не можеха да овладеят звяра в себе си... или защото му се поддаваха с такава лекота.
* * *
Ема се втурна към бюрото му и го заобиколи заднешком. Едва избягна протегнатите му нокти и не повярва на очите си, когато той разцепи масивното бюро надве, сякаш разкъсваше лист хартия.
Дървото изпращя и падна с трясък на земята.
Той изникна зад нея още преди да е разбрала, че се е дема- териализирал. Хвърли се настрана, но той раздра хълбока ѝ с ноктите си, сграбчи я, прониза кожата ѝ. Дръпна я пред себе си и я задържа права с такава лекота, сякаш бе парцалена кукла. От разкъсаната кожа на крака и хълбока ѝ потече кръв като фуния. Той опря дланите си на врата ѝ.
„За да ми откъсне главата.“
- Сбогом, Емалин.
„Тялото му ме предпазва.“
Тя си пое въздух и изкрещя. Дебелото черно стъкло над тях експлодира. Слънцето нахлу в стаята като пожар. Деместриу застина, сякаш смаян, че е облян в светлина. Тя се притисна към него, използвайки тялото му за прикритие. Когато се опита да се изплъзне, тя започна да се съпротивлява, мъчейки се да го задържи на място. Но макар че започваше да гори, той бе прекалено силен. Дематериализира и двама им в сенките.