Там, кьдето беше мечът.
Ема се хвърли на земята, грабна оръжието и скочи зад гърба на Деместриу. Заби острието в торса му и едва не се задави, когато мечът проби костите, но се насили да го завърти в тялото му, както я бяха учили.
Той падна Тя дръпна меча, извади го, прескочи вампира, готова за втори удар, и видя, че я гледа, абсолютно поразен.
Деместриу успя да се надигне с мъка на едно коляно и това я уплаши до смърт, така че тласна меча обратно в тялото му, през сърцето му, с цялата си сила. Ударът го запрати по гръб и го прикова за каменния под.
Пронизан в сърцето, той лежеше и се гърчеше. Така нямаше да умре. Ема знаеше, че освен това трябва и да му отреже главата. Отправи се, накуцвайки, към другия меч и го свали разтреперана. Все още не вярваше какво се е случило току-що, какво предстои да се случи. Когато се върна, лицето ѝ се сгърчи. Около него се стичаше поток черна кръв. Ема трябваше да прекрачи през нея.
Лицето му се променяше, омекваше, вече не изглеждаше толкова страховито. Резките черти и сенките изчезнаха.
Той отвори очи... и те бяха сини като небето.
– Освободи ме...
– Да бе, да.
– Не... трябва... да ме убиеш.
– Защо? – извика тя. – Защо го казваш?
– Гладът... няма вече. Спомените... няма вече. Няма да има спомени за техния ужас от... мен.
Някой заблъска по вратата.
Той изрева:
– Оставете ни на мира!
А после се обърна към нея и понижи глас:
– Отсечи ми главата. Кръста. Краката. Иначе пак мога да се съживя... Фюри допусна тази грешка.
Фюри?
– Уби ли я? – изкрещя тя.
– Не, изтезавах я. Не очаквах, че ще издържи толкова дълго...
– Къде е тя?
– Така и не разбрах. Лагер се зае с това. Главата, кръста, краката.
– Не мога да мисля! – извика тя и започна да крачи из стаята. В името на Фрея! Фюри наистина беше жива!
– Емалин, направи го!
– Виж, правя каквото мога!
Той не би трябвало да се превръща в Дарт Вейдър, не би трябвало да ѝ дава указания как да го умъртви напълно. Главата беше едно, но кръстът и краката? Наистина ли бе станал толкова могъщ?
– Майка ти умря от скръб... защото не можахме да сложим край на това. Ти обаче можеш.
Тя си пое дълбоко въздух, застана над него и се задави, ко- гато стисна дръжката. Да, също като бейзбол. „Ти никога не си играла бейзбол, откачалка такава. А, да. Кадерин винаги държи мечовете си хлабаво, с отпуснати китки. Аз изобщо не съм като нея. Мисли като вампир! Какво стои между теб, мъжа, когото обичаш, и семейството ти? Три чисти удара. Само три чисти удара.“
Колкото по-умолигелно ставаше изражението му, толкова по-трудно ѝ ставаше. Очите му бяха ясни, лицето му – освободено от предишната извратена заплаха. Сега не изглеждаше зъл. Просто създание, обзето от болка. Тя падна на колене до него, без да обръща внимание на кръвта.
– Не може ли нещо като... ъъъ, рехабилитация...
– Направи го, дъще.
Той погледна към нея и щракна със зъби. Ема отскочи назад. Още блъскане по вратата.
– Не могат да се дематериализират в бърлогата ми, но могат да разбият тази врата... И когато го сторят, ще те заловят и ще те задържат за храна... докато не умреш от скръб. Или Иво ще те накара да убиеш и ще те превърне.
По дяволите, не!
– Аз ще пия и... ще се изцеля. Отново ще се завърна и няма да спра, преди да убия... ликана. Да изколя... клана му.
„Сега този клан е и мой.“ Вратата поддаваше, дървото се разцепваше. Инстинктът прошепна: „Защити го.“
– Наистина съжалявам, че трябва да го сторя.
Сянка на усмивка. А после лицето му се сгърчи от болка
– Ема Невероятната... Убийцата на крале.
Тя вдигна меча и се прицели. От очите ѝ се стичаха сълзи, толкова бързо, колкото и кръвта от раната на крака ѝ.
– Чакай! Емалин, първо главата... моля.
– А, вярно – съгласи се тя и му се усмихна засрамено и немощно. – Сбогом... татко.
– Гордея... се.
Той затвори очи и тя замахна. Прониза достатъчно кожа и мускули, за да го накара да загуби съзнание, но за съжаление, мечът се притъпи – толкова, че трябваше да замахне още три пъти към врата му и да кълца, за да отсече главата. След това ѝ трябваше цяла вечност за кръста. Ема беше обляна в кръв още преди да стигне до краката му.