Гореше от желание да се втурне към дома, но осъзнаваше, че Иво представлява голяма заплаха за Ема. В крайна сметка се бе оказало, че няма нужда Лаклен да убива Деместриу – очевидно тя беше свършила тази работа – и нямаше нужда да я спасява Но когато видя фанатичния плам в очите на Иво, Лаклен разбра, че той никога няма да спре да праща слугите си да я преследват.
Иво плъзна поглед по ранената ръка на Лаклен и прецени противника си.
– Не, ще остана и ще се бия за нея – отговори той. – Чух, че я мислиш за своя.
– Така е и няма съмнение в това.
– Тя уби най-големия ми враг – нещо, което не можа да стори никой друг – и представлява ключът към короната ми. – Гласът на Иво беше тих, пулсиращ сякаш от удивление. – Това означава, че принадлежи па мен. Ще я намеря. Не ме интересува какво ще ми струва това, ще я намеря отново...
– Не и докато съм жив.
Лаклен стисна в лявата си ръка дръжката на меча си и нападна, като се целеше в главата на Иво. Вампирът блокира удара. Мечовете им се кръстосаха и издрънчаха
Последваха още няколко атаки, но Иво парира всичките. Лаклен беше загубил форма, особено с лявата ръка. Усети, че другите двама се връщат, и изръмжа от ярост. Блокира удар откъм гърба си и замахна с нокти, като повали един от главорезите.
Другите двама го приближиха оттстрани. Преди дори да осъзнае какво се е случило, Иво се дематериализира само на сантиметри от него, замахна с меча си и се дематериализира пак, отдалечавайки се. Ударът разкъса рамото и гърдите на Лаклен и той рухна зашеметен на земята.
33
Влажен бръшлян. Дъбове. У дома. Беше успяла някак.
Или поне бе успяла да достигне до земите на Вал Хал. Но кожата ѝ все още пушеше, а раните ѝ я правеха немощна като бебе. Колко кръв бе загубила? Нима бе стигнала дотук само за да умре призори?
Опита се да се претърколи, за да може да запълзи, но не успя. От усилието зрението ѝ се замъгли. Когато най-после се проясни, тя зърна огромен чернокос мъж, който гледаше надолу към нея. Той смръщи вежди, вдигна я на ръце и тръгна по дългата пътека към къщата Стори ѝ се, че това е алеята за паркиране. Освен това можеше да греши, че става дума за мъж.
- Спокойно, момиче. Знам, че си Емалин. Лелите ти се тревожеха.
Дълбок глас. Странен акцент – европейски и богаташки.
- Аз съм Николай Роут.
Защо тази фамилия звучеше толкова познато? Ема хвърли бърз поглед към него.
- Ти си приятел на лелите ми? – попита тя със слаб глас.
- На една от тях. И май няма други. – Засмя се кратко и невесело. – Мист ми е съпруга.
- Мист омъжена? – Там ли е била през цялото време? Не, изключено. – Това е смешно.
- Боя се, че шегата е на мой гръб – отвърна той. Стигнаха до къщата и той изрева: – Аника, прибери си проклетите духове и ме пусни!
Ема вдигна поглед към небето, видя въртящи се червени ивици опърпан плат, които обикаляха къщата. От време на време зърваше по някое изпито скелетоподобно лице, но ако го погледнеше в очите, то се променяше и ставаше красиво.
Цената за закрилата на духовете беше коса от всяка валкирия вътре. Духовете заплитаха всички кичури в огромна плитка и когато станеше достатъчно дълга, за известно време обвързваха всички живи вал кирии и ги подчиняваха на волята си.
– Мист още я няма – изкрещя някой отвътре. – Но ти и без това го знаеш, иначе и двамата щяхте да сте голи и да се чифтосвате на моравата.
– Нощта едва започва. Дай ни време. – И измърмори сам на себе си: – Беше поле, и то на цяла миля оттук.
– Нямаш ли час в някой солариум, вампире?
Ема се вцепени. Вампир? Но очите му не бяха червени.
– Последвал си ме до тук ли?
– Не, чаках Мист да се върне от пазар и почувствах как се дематериализира в гората.
Вампир, който чака Мист? Каза, че му била съпруга. Ема рязко си пое дъх.
– Ти си генералът, нали? – прошепна тя. – Този, от когото трябваше да откъснем Мист?
Стори ѝ се, че ъгълчетата на устата му трепват.
– Това ли си чула?
Тя кимна сериозно, а той каза:
– Беше взаимно, уверявам те. – Погледна към другия край на алеята, сякаш внушаваше на Мист да се върне, и измърмори почти като на себе си: – Колко точно бельо може да трябва на една жена...?
Ненадейно Аника нададе писък и се втурна към нея, като му се заканваше да го убие много бавно.
Удивително, но тялото му беше все още отпуснато.