Докато ровеше из нещата ѝ, се заслуша в непознатото звучене на речта и в новите думи. Усвояваше бързо. Това беше една от дарбите на ликаните – способността да се приспособяват, да усвояват бързо нови езици, диалекти и често използвани думи. Това беше нещо като механизъм за оцеляване. Инстинктът му заповядваше: Приспособи се. Научи всичко. Не пропускай пито една подробност. И ли умри.
Той огледа вещите ѝ, най-вече чекмеджето с коприна. Бельото от сегашното време беше по-оскъдно и следователно за предпочитане пред това от едно време. Представи си я във всяко претенциозно късче коприна, представи си как го сваля със зъби от нея, макар че някои от моделите го озадачиха. Когато осъзна как се слага една от лентите и си я представи само по нея, простена и едва не свърши в тесните си карирани панталони.
А после отиде до гардероба, за да разгледа странните ѝ дрехи. Толкова много бяха червени на цвят, толкова много не покриваха почти нищо. Вампирката нямаше да излезе от тази стая облечена с някоя от тях.
Изпразни на пода чантата, която тя носеше предишната нощ, и забеляза, че кожата е съсипана. В мократа купчина имаше някакъв сребрист уред с цифри като цифрите на... – намръщи се – ...телефон. Разтръска го и когато от него потече вода, го метна назад през рамо.
В малко кожено калъфче имаше твърда картичка, на която пишеше „Шофьорска книжка от щата Луизиана“.
Вампири в Луизиана? Нечувано!
На картичката пишеше името ѝ: Емалин Трой. Той се замисли, припомни си всички онези години, през които се бе молил само за име, за най-беглото указание как да намери партньорката си. Намръщи се и се помъчи да си спомни дали в отминалата безумна нощ бе казал на вампирката своето име...
Височината ѝ беше отбелязана като сто шейсет и четири сантиметра, теглото – четирийсет и осем килограма – не можеше да бъде толкова дори с мокри дрехи – а очите – сини. „Синьо“ беше прекалено мека дума за цвета им.
Имаше малък неин портрет – на него тя се усмихваше свенливо, сплела косата си на плитки, за да покрие ушите си. Сам по себе си портретът беше удивителен, но и озадачаващ. Приличаше на снимка от дагеротип3, но беше цветна. Имаше да учи толкова много, по дяволите.
Рождената ѝ дата беше посочена като 19 82 година – нещо, което той знаеше, че е лъжа. Външно тя не беше по-възрастна от двайсет и една-две годишна, завинаги застинала в онзи миг от живота си, в който бе най-силна и най-способна да оцелее, но в действителност навярно беше по-стара. Повечето вампири се бяха появили на този свят преди векове.
И защо, по дяволите, тези пиявици бяха в Луизиана? Нима бяха установили контрол не само над Европа? И ако беше така, какво се бе случило с клана му?
Мисълта за клана му го накара да погледне към жената, която спеше, неподвижна като труп. Ако тя наистина беше партньорката му, значи, щеше да стане негова кралица и да царува над вида му. Невъзможно. Кланът щеше да я разкъса на парчета при първа възможност. Диканите и вампирите бяха врагове по природа – враждуваха още от мъглявото зараждане шпора от хаоса.
Кръвни врагове. Точно по тази причина той нетърпеливо насочи вниманието си обратно към вещите ѝ – за да проучи един враг, а не защото изгаряше от любопитство да разбере повече за жената вампир.
Отвори една тънка синя книжка, паспорт, и видя друг неин портрет с още една усмивка, която изглеждаше изкуствена, а после и картонче, озаглавено „Медицинска карта“, в която се споменаваше заболяване „слънчева алергия и извънредна чувствителност към светлина“.
Докато се чудеше дати медицинската карта не е някаква шега, той извади една „кредитна карта“. Беше виждал реклами за кредитни карти по телевизията – навярно бе научил от рекламите също толкова, колкото и от смръщения човек, който съобщаваше новините – и знаеше, че с нея може да се купи всичко.
Лаклен имаше нужда от всичко. Започваше живота си отначало, но най-неотложните му нужди бяха да се нахрани и да се махне далеч от тук. Колкото и немощен да беше, не искаше да остава на мястото, където вампирите знаеха, че тя е отседнала. А докато успееше да подреди делата си, беше принуден да вземе създанието със себе си. Както изглеждаше, щеше да му се наложи да намери начин да го опази живо по време на пътуването им. Толкова години кроеше планове как да ги избие, а сега трябваше да разбере как да защити едно от тях.