Тя не отговори, само издиша уморено и се олюля.
– Погледни ме.
Тя не го направи – погледна надолу.
– Погледни ме!
Тя сякаш се събуди. Веждите ѝ се сключиха, в очите ѝ се изписа безнадеждност.
– Искам просто да си отида вкъщи – промълви тихичко тя.
– Ще си отидеш. Заклевам се, че ще си отидеш вкъщи. – В новия си дом. – Просто ми помогни и аз да се прибера.
– Ако ти помогна, заклеваш ли се, че ще ме пуснеш?
Никога.
– Да.
– И няма да ме нараниш?
– Не, няма да те нараня.
– Можеш ли да обещаеш подобно нещо? Ти сякаш не можеш... да се владееш.
– С всеки изминал час започвам да се владея все повече. – Дали беше заради нея? – И знам, че не искам да те нараня.
Това поне сега е вярно.
– И повече няма да правиш онези не-неща с мен?
– Няма, ако ти не искаш. – Протегна ръка към нея. – Споразумяхме ли се?
Тя не пое ръката му, но след няколко мъчителни секунди слезе от парапета на балкона с чудновато движение. Пристъпи надолу, сякаш се е разхождала по тротоара и е слязла на улицата, без да забавя темпото си.
Той я хвана за раменете и я разтърси.
– Никога повече не прави това!
Изпита странна потребност да притисне жената вампир до гърдите си, но я бутна настрана.
Ема сведе поглед.
– Няма. Освен ако това не е по-добрата възможност.
Той се намръщи.
– Споразумяхме ли се?
Когато тя кимна, той се запита дали положението, в което я бе поставил, бе единствената причина да се съгласи, или имаше и друга. Помисли си, че може би е зърнал в очите ѝ проблясък на състрадание, само за един кратък миг, когато ѝ призна за пленничеството си.
– Тогава тази нощ заминаваме за Шотландия.
Устните ѝ се разтвориха.
– Не мога да отида в Шотландия! Мислех само да ти дам указания. Или поне да ги взема от MapQuest4 – промърмори тя под нос. – Как мислиш да стигнеш до там, без да ме опечеш жива? – Очевидно изпадаше в паника. – Аз... не ми е лесно да пътувам. Не мога да се качвам на обикновени полети. Или на влакове. Слънцето...
– Осигурил съм кола. Ще стигнем до там с кола. – Остана доволен от това, колко нехайно звучи гласът му, след като допреди седмица дори не знаеше какво представляват скапаните автомобили. – И всеки ден ще спираме много преди изгрев-слънце. Един човек долу ми начерта маршрута.
– Можеш да шофираш? Държа се така, сякаш никога досега не си виждал кола...
– Не, не мога да шофирам, но предполагам, че ти можеш.
– Карала съм само на кратки разстояния.
– Някога била ли си в планинската част на Шотландия?
– Ъъъ, не...
– А искала ли си да отидеш?
– Кой не...
– Тогава, вампирке, идваш с мен.
* * *
Ема повдигна трепереща ръка и спусна малко коса пред лицето си. Погледна я с ужас. Кичури! От слънцето.
Той я беше оставил да се изкъпе и облече. Сама в банята, тя зяпна при видимото доказателство колко близо е била до смъртта. Пусна косата си, смъкна нощницата и се завъртя пред огледалото, за да огледа кожата си.
Сега плътта ѝ беше здрава, светла и излекувана – за разлика от последния път. Хвърли поглед към опакото на ръката си и почувства как ѝ прилошава. Слава на Фрея, споменът за изгарянето ѝ и сега беше милостиво смътен.
Макар че не си спомняше нищо конкретно, си беше научила урока. Избягваше слънцето от почти шейсет и седем години, но призори тази сутрин беше припаднала, преди да успее да избяга от Лаклен или да го помоли да дръпне пердетата.
Трепереща, Ема пусна душа и влезе под струята, като избегна строшения мрамор. Все още чувстваше присъствието му от миналата нощ. Почти можеше да усети как ръцете му се плъзгат по мократа ѝ кожа, а пръстът му навлиза изцяло в нея, как могъщото му тяло потръпва и се напряга, докато тя го гали.
Когато се обърна под душа, водата обля чувствителните ѝ гърди и зърната ѝ се втвърдиха. Споменът как се събужда под устата му мигновено нахлу в ума ѝ.
Беше му се нахвърлила с такава сила, защото беше объркана и уплашена. Но освен това беше по-близо до оргазъм, отколкото когато и да било в живота си. Беше слабачка, защото за частица от секундата изкушението да продължи да лежи и да остави коленете си да се разтворят за яростната му целувка бе почти непреодолимо. Дори сега усети, че се навлажнява. За него.