Реакцията ѝ я обърка. Зачуди се какво ли би чувствала към него, ако той престанеше да обмисля дали да я убие, или не.
Сега поне знаеше защо е толкова свиреп. Освен че очевидно имаше проблеми, беше и ликан – същество, което дори най- нисшите сред лора смятаха за безмилостна заплаха. Спомни си какво я бяха учили лелите ѝ за ликаните.
У всеки ликан дреме подобен на вълк „звяр“, който го обсебва. Това ги правеше безсмъртни и ги караше да жадуват обикновените неща в живота – храна, докосване, секс – както и особено силно да им се наслаждават. Но както бе видяла тази вечер, а и предишната нощ, това можеше да направи ликаните неспособни да контролират яростта си – ярост, която техният вид доброволно оставяше да се отприщи по време на секс. Ликаните се наслаждаваха на драскането, хапането и белязването на плътта на партньора си в пристъп на екстаз. Това открай време се струваше кошмарно на Ема, която бе прокълната е деликатност и с дълбоко вкоренен страх от болката.
Не можеше да проумее как е възможно толкова красива фасада да прикрива неуправляемо животно. Той беше чудовище с външността на сбъдната фантазия. Тялото му, като се изключеше онова нараняване на крака, несъответстващо на останалата част от него, беше буквално... божествено. Косата му беше гъста и права – тъмнокестенява, като вероятно изглеждаше златиста на слънцето. Беше забелязала, че по някое време през деня я бе подстригал, а лицето му вече бе гладко избръснато и разкриваше съвършените му черти. На външен вид божествен, отвътре... звяр.
Как бе възможно да е привлечена от същество, от което би трябвало да иска да избяга?
Възбудата ѝ се бе появила неволно и донякъде я накара да изпита срам, затова се зарадва, когато изтощението ѝ я потисна. С всеки изминал миг силите ѝ отслабваха и мисълта да шофира до Шотландия я изнерви още повече.
Свлече се по стената на душкабината и се запита какво ли правеше Аника в момента. Навярно обикаляше къщата, виейки от тревога и ярост, и ставаше причина в родния им Ню Орлиънс да трещят светкавици и да се задействат алармите на всички коли в радиус от три общини.
Освен това се запита дали преди малко наистина щеше да скочи. Да, помисли си тя и се стресна. Да, ако Лаклен бе продължил да бъде онова безумно ревящо животно, ако очите му не се бяха затоплили бавно до златисто, тя щеше да поеме риска.
Запита се и как ли е наранил крака си и къде ли е бил „заключен“ толкова дълго. И от кого...
Незабавно поклати глава, сякаш искаше да се отърси от въпросите. Не искаше да знае. Нямаше нужда да знае.
Веднъж Аника ѝ каза, че вампирите са студени и безстрастни, способни да използват могъщата сила на логиката си така, както никой друг от лора, защото могат да отхвърлят всички подробности, освен целта си, като несъществени.
Ема трябваше да свърши една задача. Точка. И когато я приключеше, щяха да я възнаградят със свободата ѝ. Трябваше просто да не изпуска топката от поглед. Ти никога не си играла бейзбол, откачалке. О, да.
Но нямаше значение. Трябваше само да изпълни задачата.
Докато си слагаше шампоан и го отмиваше, си помисли за обичайното си ежедневие преди това злополучно пътуване. От понеделник до петък правеше проучвания за сборището си и спортуваше, а късно вечерта си пускаше някой филм с онези от лелите си, които бяха нощни птици. В петък и събота вещиците идваха с конзолата си за игри и блендери с напитки. В неделя през нощта яздеше заедно с добрите демони, които често се шляеха из голямата къща. Ако можеше да промени само няколко съвсем малки детайла в съществуването си, животът ѝ щеше да бъде почти идеален.
Тези мисли я накараха да се намръщи. Като роден вампир, тя не можеше да лъже. Ако в мислите ѝ се породеше неистина и почувстваше желание да я изрече, щеше ужасно да ѝ прилошее. Не, Ема не можеше да лъже другите, но открай време имаше дарбата да лъже себе си. Само няколко незначителни неща? Истината бе, че в живота ѝ имаше огромна празнота... и дълбоко залегнал страх за природата ѝ, който постоянно я измъчваше...
Доколкото ѝ беше известно, в целия свят нямаше нито едно живо същество като нея – не принадлежеше към никой вид – и макар че лелите ѝ вал кирии я обичаха, всеки ден усещаше самотата си като острие на нож, забито в сърцето ѝ.
Беше си мислила, че ако успее да разбере как родителите ѝ са живели заедно и са успели да я създадат, може би щеше да намери и други като нея. Може би тогава най-после щеше да се почувства свързана с нещо друго. А ако успееше да разбере повече за вампирската си половина, това можеше да уталожи страха ѝ, че един ден щеше да стане като вампирите.