Никой не биваше да се тревожи във всеки един ден от живота си, че може да се превърне в убиец...
Ако си беше въобразявала, че той ще ѝ даде малко лично пространство, защото си е научил урока, то беше в грешка. Той влезе в банята и отвори вратата на душкабината. Ема скочи стреснато и се помъчи да не изпусне шишето с балсам. Успя да го хване за дръжката с върха на показалеца си.
Видя как юмруците му се свиват и отпускат и пръстът ѝ отмаля. Шишето изтрополи на пода.
Един удар... Образът на натрошеното нощно шкафче проблесна в ума ѝ, последван от спомена за колата, която беше захвърлил настрана като смачкан лист хартия. По пода на душкабината все още се търкаляха онези късчета мрамор, които не бяха станали на сол.
Глупачка! Беше толкова глупава да повярва, че няма да ѝ причини болка. От всички неща, от които трябваше да се страхува, най-много се боеше от болката. А сега един ликан свиваше юмруци, разгневен. На нея.
Ема се сви в ъгъла, извръщайки се от него, за да прикрие голотата си. Ако той замахнеше, така можеше да се сниши на пода и да притисне колене към гърдите си. Но той само изръмжа някакво проклятие на чужд език и се отдалечи.
След като се изкъпа, тя се върна в спалнята и видя, че почти всичките ѝ вещи са изчезнали. Дали ги беше занесъл в колата, която бе осигурил? Ако беше така, залагаше десет евро, че е сложил лаптопа ѝ най-отдолу в багажа. Но това, така или иначе, беше без значение, тъй като не бе разбрала за родителите си нищо, което да вкара във въпросния компютър. Само защото можеше да се оправя с университетската библиотека в „Тюлейн“, това не значеше, че може да дешифрира данните на лора в чужда страна – о, и при това в часовете между залез- и изгрев-слънце.
Това пътуване не ѝ бе донесло нищо. Освен отвличането ѝ, разбира се.
Защо изобщо се учудваше?
Въздъхна уморено и се затьтри към нещата, които той ѝ беше оставил – дрехи за обличане на леглото. Разбира се, беше избрал най-прозрачното и разголено бельо, което си бе донесла. Мисълта как той се рови в бельото ѝ и избира какво да облече я накара да се изчерви за хиляден път, откакто го бе срещнала. Навярно бе загубила поне три литра кръв от изчервявания заради него.
Освен това ѝ беше избрал дълъг панталон, пуловер с висока яка и яке. Да не би да искаше да я затрупа с дрехи?
В този миг той отново се появи. Ема отскочи назад и застана върху матрака, до горната табла на леглото. Въпреки острия си слух, не беше чула приближаването му.
Рязкото ѝ движение го накара да вдигне вежди.
– Толкова ли те е страх от мен?
Тя стисна кърпата си. Мен ме е страх дори от сянката ми, камо ли от огромен ликан! Но в гласа му нямаше жестокост и тя събра смелост да го погледне изпод спуснати клепачи. Очите му бяха с онзи топъл златист цвят и беше облечен в нови дрехи. Изглеждаше като милионер на трийсет и няколко години. Или по-точно, като на модел на мъжка мода в ролята на милионер.
Това копеле беше забележително красив мъж. И очевидно го знаеше, което я подразни.
– Все пак ме нападна, и то не веднъж, а два пъти. Не си ми дал никакво основание да не се боя от теб.
Той отново започваше да се ядосва.
– Това беше, преди да ти дам думата си, че няма да те нараня. – А после сякаш се овладя и съобщи: – Всичко е готово. Наех кола, чака ни. И платих сметката за тази стая.
Ема можеше да си представи въпросната сметка. Макар че беше съсипал старинното нощно шкафче в стаята, това бе една малка сума в сравнение с цената за престоя ѝ.
– Но аз съм тук от седмици. Мога и сама да платя...
– Ти плати. А сега слез от леглото.
Когато протегна ръка към нея, тя отиде в другия край на матрака и слезе. Виеше ѝ се свят и се боеше от най-лошото – че е харчил безумно от кредитната ѝ карта.
– А освен това предполагам, че съм платила и за новите ти дрехи? – осмели се да попита, когато леглото ги раздели. Ема разбираше от хубави неща – всички вал кирии разбираха, защото бяха наследили сребролюбието на Фрея, – а героиката на облеклото му миришеше на пари.
Сега Лаклен носеше ръчно ушито яке от тъмна кожа, стигащо до средата на бедрата, и жьлтеникавокафяви тесни панталони без ръб. Под разкопчаното яке тънка кашмирена блуза го обгръщаше като втора кожа и Ема можеше да различи очертанията на коравите му гърди. Облеклото му ясно казваше: Аз съм богат и може би малко опасен.