Жените щяха да го обожават.
– Да. Човекът долу разполага с много възможности да намери това и онова, а картата ни няма лимит.
Тонът му я предизвикваше да се опита да му противоречи.
Картата ни! Нейната „Сентурион Американ Експрес“ с инструкции, че някои покупки може да изглеждат странни и че картодържателят ще пътува, затова, ако обичате, да няма никакви забавяния? Предпазната мярка се бе превърнала във финансово оръжие в ръцете му.
Като всички в сборището, така и Ема разполагаше с годишна издръжка за дрехи и развлечения, която беше много щедра, но тя пестеше. Искаше да си купи нещо голямо, което да е само нейно – някоя антика, свой собствен кон или друго, което да не трябва да споделя с лелите си. Сега на тези планове бе сложен край.
Освен всички други изпитания, на които я подлагаше, ликанът изглеждаше решен да я разори.
– Не си ми оставил нищо, с което да си покрия ушите – каза тя и погледна надолу. Както обикновено, избягваше погледа му.
Думите ѝ го накараха отново да се намръщи на облеклото ѝ. Тя искаше да скрие нещо, което той намираше за привлекателно, като в същото време дрехите ѝ разкриваха толкова много? Черните ѝ панталони едва покриваха тазовите кости и прилепваха по дупето ѝ. Червената ѝ блуза, макар и с висока жа, имаше странни асиметрични шевове, които привличаха погледа към извивката на гърдите ѝ. Когато се движеше, всяко помръдване разголваше плоския ѝ корем. Беше избрал тези дрехи, за да я покриват, а не да я предлагат на всички. Трябваше да ѝ купи нови при първа възможност. Щеше да харчи с лека ръка от парите на вампирката. Смяташе да разбере колко много може да си позволи.
– Трябва ми само шал или нещо, с което да завържа плитките ми. Иначе хората ще ги видят...
– Ще си оставиш косата пусната.
– Но... но човеците...
– ...няма да посмеят да направят нищо, докато аз съм до теб.
Когато пристъпи към нея, тя направи няколко крачки назад, ужасена от него.
Лаклен не помнеше почти нищо от случилото се на летището и дори споменът му за предишната нощ беше мъгляв, но знаеше, че не е бил... нежен. А и тази вечер ѝ се бе нахвърлил, притисна я до леглото и смяташе да проникне в нея, макар да знаеше, че ще ѝ причини болка Беше му направило впечатление как под душа наблюдава свитите му юмруци. Права бе – нямаше основание да не се бои от него.
На балкона беше видял болката, скрита в нея. Точно това се четеше в очите ѝ. Него също го болеше и беше прекалено съсипан, за да ѝ помогне. Изпълнен с прекадено много омраза, за да поиска да ѝ помогне.
– Тогава може ли поне да се обадя на близките ми? – попита тя. – Както обеща?
Той се намръщи. Беше ѝ казал, че ще може да „се свърже“ с близките си. Имаше предвид да им напише писмо. Беше видял човека долу да използва телефон. Беше го виждал и по телевизията. Никога не му беше хрумвало, че тя може да се обади по телефона в друга страна.
– Да, но побързай. Тази вечер трябва да изминем много път.
– Защо? Толкова надалеч ли отиваме? – В гласа ѝ се прокрадна паника. – Нали каза, че един час преди изгрев-слънце...
– Това притеснява ли те?
– Притеснява ме, разбира се!
– Не трябва. Аз ще те пазя – отвърна той, раздразнен, че тя не се отпусна ни най-малко. – Сега се обади.
Излезе от стаята, зави по коридора, а после отвори и затвори външната врата.
Но без да излиза навън.
5
– Знаеш ли, че яко си загазила? – попита Реджин. – Аника не е на себе си. Точно сега в сравнение с нея берсерките5 са като кротки котенца.
– Знам, че се тревожи! – отговори Ема и стисна телефона с две ръце. – Аз... тя там ли е?
– Не. Изникна нещо спешно и трябваше да излезе. Ем, защо, по дяволите, не си се качила на самолета? Поне да си вдигаше мобилния.
– Мобилният вече не става за нищо. Подгизна в дъжда...
– А защо не си се качила на самолета? – отново ѝ се тросна Реджин.
– Реших да остана, ясно? Имах причина да дойда тук и още не съм приключила. – Не беше лъжа.
– И не можа да отговориш на нито едно от съобщенията ни? Нито едно от съобщенията, които днес рецепционистьт се е опитал да предаде в стаята ти?
– Може някой да е чукал, не знам. Нали се сещаш, било е ден и съм спяла.
– Аника е впрегнала цяла армия да те търси – продължи Реджин. – В момента са на летището.
– Ами обади им се и им кажи да се връщат, защото няма да ме заварят тук.
– Изобщо ли не искаш да разбереш какво те застрашава?
Ема хвърли поглед към нощното шкафче.