– Не се обиждам. Да нямаш предвид обучението с меч, когато прелиташ покрай защитите ми, плясваш ме по задника и изчуруликваш: „Мъртва си!“. После пак ме плясваш и отново викаш: „Мъртва си!“. Да, това ще си го спомня.
– Не, имам предвид случаите, при които хукваш с всички сили, когато чуеш, че те търся, за да тренираме.
* * *
След като Ема затвори телефона за втори път, Лаклен се появи, без дори да се преструва, че не е подслушват.
Тя отново подскочи и сбърчи вежди.
– Подслушват си, нали?
– Да – отговори той, без да му мигне окото.
– Научи ли нещо ново? – попита нервно тя.
Всъщност не беше.
– Акцентът ти е странен и говориш прекадено бързо – отвърна честно той и се подсмихна. – Но чух, че ме смяташ за ,дивашки красив“. – Запита се защо изпита такова удоволствие, когато го чу. Сякаш го интересуваше какво мисли тя.
Ема бързо погледна встрани, но не и преди той да забележи изчервяването ѝ. Стори му се, че я чу да измърморва: „Наблегнах на дивашки
– Защо не каза на семейството си какво съм?
– Не искам излишно да ги тревожа.
– А мисълта, че си с ликан, ще ги разтревожи? – попита той, сякаш не знаеше колко бурно ще реагират те на тази новина.
– Разбира се. Разказвали са ми за вас. Затова, какво сте.
Той скръсти ръце на гърдите си.
– И какво съм?
За пръв път откакто я бе отвел със себе си, тя преднамерено го погледна право в очите.
– Дълбоко в себе си ти си чудовище.
6
Ема развява страха си като знаме.
Така казваха лелите ѝ не за да са жестоки, а клатейки озадачено глави. В сравнение с тях, тя се боеше от толкова много неща – и беше първата, която го признаваше.
Те бяха смели, свирепи и всяка от тях имаше цел в живота – някои охраняваха неунищожими оръжия, които никога не биваше да попадат в неправилните ръце. Други бдяха над кръвната линия на особено силно или благородно човешко семейство. Смятаха ги за ангели хранители.
А Ема? Ами Ема се беше нагърбила с епичното начинание... да следва в университет. В Тюлейн. Не беше посмяла дори да напусне родния си град, за да спечели прозвището си на Ема Висшистката, бакалавър по попкулгура.
Спомни си един случай, когато беше малка и си играеше през нощта в пясъчника. С крайчеца на окото си бе зърнала жълтия блясък на групичка таласъми, които се спускаха към къщата.
Хукна вътре, влетя през вратата и изкрещя:
– Бягайте!
Лелите ѝ се спогледаха. Аника изглеждаше смутена. На поразително красивото ѝ лице се изписа гримаса.
– Ема, миличка, какво имаш предвид с това „бягайте“? Ние не бягаме от нищо. Ние сме тези, от които другите бягат, не помниш ли?
Колко се учудиха, когато Ема пожела да предприеме това пътуване в чужбина! Как щяха да се смаят, ако можеха да видят, че пръстът ѝ решително натиска копчето на асансьора, за да стигне до ликана, който я очакваше. След като го нарече „чудовище“ в лицето, очите му проблеснаха, а после той изфуча от стаята и ѝ заповяда да го последва долу в колата.
Долу в колата. Мамка му, наистина ли щеше да го направи? Докато слизаше, набързо отметна наум плюсовете и минусите на решението си да му съдейства и да тръгне с него.
Плюсовете: можеше да го използва, за да разбере повече за себе си и за природата си, а освен това, той щеше да убие всеки друг вампир наблизо и следователно да я защитава от тях.
Минусите: той така и не ѝ каза дали смята накрая да я убие, или не. Ликанът можеше и да я защитава от вампирите, но кой щеше да я пази от него?
Лелите ѝ може никога да не бягаха, но Ема много я биваше в това.
Докато не вляза в колата с него – помисли си тя, – все още имам шанс...
Когато излезе от асансьора, го зърна през фоайето. Чакаше я на алеята за коли. Погледът му вече бе прикован в нея. Тя си пое въздух, за да се успокои, по изключение доволна от спречкването си с Реджин – тези спречквания винаги я зареждаха с гняв, понякога достатъчно, за да я накарат да зареже опасенията си и да се отклони от обичайното си поведение.
Той стоеше до черна лимузина, черен... мерцедес? Ема вдигна вежда Той бе наел автомобил от серията 500 и щеше да ѝ струва цяло състояние, когато го оставеше в чужбина. „Този върколак не успя ли да намери някоя S6?“