Дали всеки един от тези глупаци си въобразяваше, че именно той е този, който ще успее да ѝ даде това, което тя иска? У Лаклен пламна ярост. Без да откъсва поглед от неговия, тя му беше казала, че дълбоко в себе си той е чудовище. Донякъде беше права и точно в този момент звярът искаше да убие всеки мъж, който дръзваше да я гледа, докато Лаклен още не беше предявил претенциите си към нея. Сега беше уязвим и инстинктът му крещеше да я отведе надалеч.
А после изведнъж разбра какво става. Жените вампири открай време се раждаха красиви – като средство едновременно за защита и нападение. Те го използваха, за да убиват. Същият механизъм действаше дори в този момент и вършеше това, за което тя бе родена. А Лаклен реагираше точно така, както се очакваше.
Когато Ема застана срещу него, той я изгледа мрачно. Изражението му я накара да се намръщи и тя видимо преглътна. После каза:
– Ще дойда с теб. И няма да се опитвам да избягам или да ти се изплъзна. – Гласът ѝ беше копринен и прелъстителен – глас, създаден за похотлив шепот в леглото. – Ще ти помогна, но искам да не ме нараняваш.
– Казах ти, че ще те защитавам.
– Но също така снощи ми каза, че може да ме убиеш.
Той се намръщи още повече.
– Просто те моля... ъъъ... може ли да се опиташ да не го правиш? – И тя го погледна със сините си очи, които изглеждаха толкова невинни.
Мислеше да използва хитрините си, за да го управлява? Да укроти звяра в него? Дори и той не можеше да го контролира...
Задуха странен мразовит вятър и залепи една къдрица на бузата ѝ. Очите ѝ се присвиха. Секунда по-късно се разшириха и ръцете ѝ се стрелнаха към гърдите му. Той погледна надолу и видя как пръстите ѝ с бледорозови нокти се изострят като малки кинжали.
Беше усетила заплаха. Погледът му преброди околността – и той почувства нещо. Но усещането беше мимолетно, а сега сетивата му не притежаваха обичайната си острота. Все още не. Във всеки случай някаква заплаха, каквато и да е, близо до нея не беше нещо изненадващо. Като вампир тя имаше много кръвни врагове – факт, който преди го караше да ликува. Сега трябваше да се сражава с тези врагове, защото щеше да унищожи всичко, което се опиташе да я нарани.
Вместо да ѝ го каже, свали ръцете ѝ от гърдите си с отвратено изражение.
– Обзалагам се, че с мен ще си в по-голяма безопасност, отколкото сама тук.
Тя кимна в знак на съгласие.
– Тогава може ли да тръгваме?
Когато той кимна кратко и се отдръпна от нея, за да отиде на мястото до шофьора, служителят от хотела ѝ отвори вратата и ѝ помогна да се качи. Лаклен потръпна при мисълта, че самият той не се сети да го направи, а после се ядоса на раздразнението си.
След кратка борба с дръжката на вратата влезе в колата и се отпусна в елегантната седалка. Всичко в купето беше луксозно – това дори и той го разбираше – макар да беше странно, че повечето неща в колата приличаха на дърво, но не миришеха на такова.
Ема погледна към задната седалка на колата, несъмнено забелязала купчината списания, които той бе накарал портиера да му набави. Но после се обърна напред, без дори да го изгледа въпросително.
– Мога да стигна до Лондон – каза тя и натисна бутон, на който пишеше OnStar, – но после ще ми трябва помощ.
Той кимна и я загледа как бързо избутва седалката си много напред, преди да завърже пред тялото си някакъв каиш.
Тя забеляза изражението му и обясни:
– Това е колан. Така е по-безопасно.
После посегна и премести лоста на D.
Бог да му е на помощ, но ако това означаваше „шофиране“ и това беше всичко, което се искаше за включването на тази машина, той щеше да се научи. Когато тя погледна към колана му, той вдигна вежди и каза простичко:
– Безсмъртен съм.
Знаеше, че я е подразнил. Ема натисна е крака си по-дългия от двата педала на пода и колата потегли напред. Тя погледна към него, несъмнено с надеждата, че го е стреснала. Невъзможно – той вече усещаше, че ще се влюби в колите.
С отбранителен тон тя каза:
– В повечето случаи и аз съм безсмъртна, но ако претърпя катастрофа и загубя съзнание до сутринта, картичката с обяснение за слънчева алергия, която лелите ми ме карат да мъкна навсякъде, няма да свърши работа. Ясно?