– Разбрах около петдесет процента от това – отбеляза той спокойно.
– Не мога да си позволя тази кола – тросна се Ема в отговор и стисна волана, докато направляваше автомобила около другите коли.
Защо се притесняваше за парите? Кой би дръзнал да ѝ откаже средства? Вампирите открай време бяха богати и когато го затвориха, тъкмо започваха да инвестират в нефт. Очевидно пазарът се бе разраснал. Нищо чудно, защото всичко, което докоснеше кралят им Деместриу, се превръщаше в злато. Или умираше.
Мисълта за Деместриу разпали яростта му и едва не го задави. През крака му запулсира болка, той сключи ръка около дръжката над главата си и я строши.
Тя изпъшка, а после впери поглед право пред себе си и измърмори:
– Колко може да струва една дръжка? Не е истина.
Ненужната ѝ тревога за нещо, което нямаше да има никакво значение за живота им, го раздразни. Неговото богатство – тяхното богатство – се намираше в неговия, техния дом. Трябваше само да стигнат до него.
Техният дом. Връщаше се в Киневан, фамилното му имение в планините на Шотландия, заедно с жената, която беше негова. Най-после. И ако тя не беше вампир, този факт можеше и да го зарадва. Вместо да го оскърбява.
Запита се как ли кланът му ще реагира на невероятната обида, която представляваше присъствието ѝ.
7
– Колко бързо се движим?
– Осемдесет километра в час – отвърна хладно Ема.
– Колко е дълъг един километър?
Тя знаеше, че ще ѝ зададе този въпрос. Тъжната истина бе, че не знаеше. Просто съобразяваше скоростта им на движение с максимално разрешената на пътя. Много от въпросите му от последния половин час я караха да се чувства като глупачка, а поради някаква причина ѝ се струваше много важно той да не я смята за такава.
Въпросите произлизаха от купчината новинарски списания, несъмнено осигурени от „човека долу“, който им бе съставил маршрута за пътуването. Ема наблюдаваше как Лаклен ги прехвърля набързо и осъзна, че ги чете светкавично, защото на всеки няколко страници ѝ задаваше въпрос. Акронимите сякаш го объркваха и макар че се беше справила с НАСА7, ДЕА8 и ПДА9, MP310 я затрудни.
След като изчете списанията от първата до последната страница, той взе наръчника за управление на колата и въпросите започнаха отново. Сякаш Ема можеше да обясни какво е „трансмисия“!
Въпреки ограничената си помощ, тя усещаше, че той се учи, разбираше колко е интелигентен. А въпросите му подсказваха, че прави логически връзки, че сам намира някои от отговорите, докато попива знания по начин, който Ема никога не си бе представяла, че е възможен.
След наръчника дойде ред на екземпляра на френския правилник за движение по пътищата, който вървеше с наетата кола, но той само го прелисти и го захвърли, сякаш не бе особено впечатлен. Когато забеляза погледа ѝ, поясни:
- Някои неща не се променят. На наклон все още дърпаш ръчната спирачка, все едно дали караш конска каруца, или кола
Арогантността му, лекотата, с която омаловажаваше неща, които би трябвало да го изумяват, я дразнеше. Тя самата би изпаднала в ужас от колите, ако за пръв път се беше качила в такава като възрастна. При Лаклен обаче съвсем не бе така. Напротив, той беше твърде самодоволен. Прекалено удобно се чувстваше в кожената седалка, прекалено голямо любопитство проявяваше към автоматичните прозорци и бутоните на климатика. Не спираше да ги щрака, да ги включва и изключва и с огромните си лапи да борави тромаво с немската техника. Щом е прекарал толкова време затворен, не трябваше ли да е объркан? Не трябваше ли все още да е потресен?
Ема не вярваше, че на този свят съществува нещо, което може да разклати невероятното му самочувствие.
Супер. Сега се научи и как да отваря гюрука.
Търпението ѝ се изчерпваше. Отвори... затвори. Отвори... затвори. Отвори...
Минутите, които ги деляха от зазоряване, се нижеха една след друга и Ема се чувстваше все по-напрегната. Преди винаги беше толкова предпазлива. Това пътуване до Европа беше първата ѝ истинска проява на независимост и лелите ѝ го позволиха само защото бяха взели толкова много предпазни мерки. И въпреки това Ема успя да остане без кръв, да се остави да я отвлекат и да я принудят да излезе сред широкия свят без каквато и да било защита срещу слънцето, освен багажника на една кола, и да се отправи кой знае накъде...
И все пак всичко това можеше да се окаже по-безопасно от варианта да не тръгне с него. В онзи хотел имаше нещо – може би вампири.