Точно след като се качиха в колата, си помисли дали да не му каже, че животът ѝ може да е в опасност. Спря се поради две съображения: първо, не мислеше, че ще го понесе, ако той вдигнеше рамене и я погледнеше с изражение, което означава „Мен какво ме интересува?“, и второ, ако му признаеше, щеше да ѝ се наложи да обясни какво точно представлява самата тя.
Валкириите бяха врагове и на ликаните и проклета да е, ако му позволеше да я използва като оръжие срещу семейството ѝ. Всъщност не искаше Лаклен да разбира нищо за нея – нищо, което да може да използва като оръжие. За щастие, не мислеше, че е разкрила каквато и да било слабост в разговора си с Реджин – като например отчаяната си нужда от кръв. Напра- во можеше да си го представи как казва: „Мога да ти намеря малко кръв... – плясва с ръце и ги потрива – ...веднага след банята!“. Освен това можеше да оцелее през трите дни на пътуването им. Разбира се, че можеше.
За миг затвори очи. Но гладът... Никога досега не се бе изкушавала да пие от живо същество, но тъй като не виждаше друга възможност, дори Лаклен започваше да ѝ се струва добър вариант. Знаеше къде точно ще впие зъби във врата му. Щеше да забие нокти в гърба му за опора...
– Добре шофираш.
Тя се закашля изненадано и се запита дали е забелязал, че го гледа Потърка език в кучешкия си зъб. А после се намръщи на думите му.
– Ъъъ, откъде знаеш?
– Изглеждаш уверена. Достатъчно уверена да откъснеш очи от пътя.
Пълен провал...
– За твое сведение, не съм особено добър шофьор. – Приятелите ѝ се оплакваха от вечната ѝ нерешителност и от навика ѝ да пропуска всички пред себе си, докато накрая колата почти не спреше.
– Щом не си особено добър шофьор, какво правиш добре?
Тя се загледа в пътя и в продължение на много секунди не откъсна поглед от магистралата, докато обмисляше как да отговори. Да си добър в нещо, беше въпрос на гледна точка, нали така? Тя обичаше да пее, но гласът ѝ не можеше да се сравнява с този на сирените. Свиреше на пиано, но я обучаваха дванайсетопръсти демони. Отговори честно:
– Ще излъжа, ако кажа, че правя нещо особено добре.
– А ти не можеш да лъжеш.
– Не мога. – Как ненавиждаше това обстоятелство! Защо вампирите не можеха да се развият дотам, че да лъжат, без да изпитват болка? Хората бяха успели. Сега само се изчервяваха и се чувстваха неловко.
Още няколко рунда с гюрука. А после Лаклен извади от джоба на якето си няколко листчета хартия.
– Коя е Реджин? И Лусия, и Никс?
Тя хвърли поглед към листчетата и ченето ѝ увисна.
– Взел си личните ми съобщения от бюрото?
– Както и химически почистените ти дрехи – осведоми я отегчено той. – Звучи ми като оксиморон.11
– Естествено, че си ги взел – каза рязко тя. – Защо не?
Уединение? Никакво – беше се подсмихнал той. Беше подслушал разговора ѝ с Реджин, сякаш това бе негово право.
– Кои са те? – отново попита той. – Във всички съобщения ти заповядват да се обадиш, освен в това, оставено от Никс. Виж, то звучи съвсем безсмислено.
Никс беше смахнатата ѝ леля, най-старата от всички вал кирии – или прото вал кирията, както обичаше да я наричат. Беше красива като супермодел, но виждаше бъдещето по-ясно, от- колкото настоящето. Ема можеше само да си представи какво е казала Никс Огкачалката.
– Дай да го видя.
Сграбчи съобщението и го разстла на волана. Хвърли бърз поглед на пътя и прочете:
Чук-чук...
– Кой е тук?
Ема...
– Коя е Ема? Коя е Ема? Коя е Ема? Коя е Ема?
Преди Ема да замине за Европа, Никс ѝ каза, че по време на това пътуване „ще сториш това, за което си родена“.
Очевидно Ема бе родена, за да бъде отвлечена от умопомрачен ликан. Ама че гадна съдба!
Това съобщение бе начинът на Никс да ѝ напомни за предсказанието си. Само тя знаеше колко отчаяно копнееше Ема да си извоюва истинска самоличност, да получи страница в почетната Книга на воините на валкириите.
– Какво означава това? – попита той, когато тя смачка хартията на топка и я пусна в краката си.
Ема беше бясна, че е видял съобщението, бясна, че е видял каквото и да било, което би му разкрило нещо за живота ѝ. С начина, по който наблюдаваше и се учеше, щеше да разбере всичко за характера ѝ още преди да са стигнали Ламанша.
– Лусия те нарича Ем. Така ли те наричат галено близките ти?