Този път вече прекали. Достатъчно! Прекалено навътре дълбаеше, прекалено много въпроси задаваше.
– Слушай, ъъъ, господин Лаклен, озовах се в странна... ситуация. С теб. И за да се измъкна от нея, се съгласих да те закарам до Шотландия. – Гладът я правеше раздразнителна. Раздразнителността я караше да не мисли за последиците, а това от време на време минаваше за смелост. – Не съм се съгласявала да ти ставам приятелка или... или да споделям леглото ти, или да поощрявам натрапването ти в личния ми живот с още информация за себе си.
– Ако отговаряш на въпросите ми, и аз ще отговарям на твоите.
– Нямай никакви въпроси към теб. Разпитвам ли защо си бил затворен – и между другото, много си уклончив по въпроса! – цели петнайсет десетилетия? Не, и честно казано, не искам да знам. Откъде се появи снощи? И това не искам да знам.
– Не си ли любопитна защо се случи всичко това?
– Ще се опитам да забравя „всичко това“ веднага щом те оставя в Шотландия, така че защо да искам да знам повече? Моят метод на действие открай време е да си държа главата ниско приведена и да не задавай прекалено много въпроси. До момента ми върши работа.
– Значи, очакваш да седим в това затворено купе и да изминем целия път в мълчание?
– Не, разбира се.
Тя включи радиото.
* * *
Най-накрая Лаклен се отказа да се мъчи да не се взира в нея и открито я заразглежда. Струваше му се тревожно привлекателна. Каза си, че това е само защото няма с какво друго да ангажира мислите си. Вече нямаше какво да чете, а радиото слушаше с половин ухо.
Музиката беше точно толкова странна и необяснима, кол- кото и всичко останало в това време, но той намери няколко песни, които го дразнеха по-малко от другите. Когато обяви кои предпочита, тя изглеждаше изненадана, а после измърмори:
– Върколаците обичали блус. Кой би предположил?
Навярно бе почувствала погледа му, защото погледна към него с онова свое срамежливо изражение и загриза долната си устна, преди да извърне очи. Той се намръщи – не му харесваше, че само един поглед на тази жена вампир караше сърцето му да забие по-силно, както се бе случило с онези смешни човеци.
Спомни си начина, по който мъжете бяха реагирали на присъствието ѝ, и факта, че е толкова рядко срещана сред вампирите. Реши, че навярно е омъжена Преди не му пукаше. Тогава каза: Той губи, по адрес на евентуалния ѝ съпруг и наистина го мислеше, защото бракът не би го спрял. Но сега се зачуди дали Ема не обичаше друг.
В света на ликаните, ако тя беше неговата партньорка, значи, и той беше нейният партньор. Но тя не беше ликан. Възможно бе да го намрази завинаги – тоест възможно бе да му се наложи да я държи завинаги затворена, особено след като завършеше отмъщението си.
Смяташе да заличи от лицето на земята всяка една пиявица – а това означаваше и тези, които ѝ бяха дали живот.
Отново се усъмни в съдбата, усъмни се в инстинктите си. По никакъв начин не бе възможно да останат заедно.
Още докато мисълта минаваше през главата му, ръката го засърбя да докосне косата ѝ и се запита как ли изглежда усмивката ѝ. Започваше да прилича на похотлив хлапак: зяпаше краката ѝ в тесните панталони и очите му бавно се вдигаха към шева, който минаваше между краката ѝ.
Отново се размърда. Никога досега не бе изпитвал такава отчаяна нужда от сношение. Би дал всичко само за да я метне на задната седалка и да я възбуди с уста, а после да постави краката ѝ на раменете си, за да го поеме. Мамка му, точно това се очакваше от него.
Мисълта да я обладае му напомни за предишната нощ, когато я докосна. Спомни си колко беше стегната и поклати глава. Бе прекарала твърде дълго време без мъж. Щеше да промени това при първото пълнолуние. Ако още преди това не започнеше редовно да я чука...
Тя изсъска, когато фаровете на приближаващата се отсреща кола се оказаха по-ярки от тези на предишната Разтърка очи и примигна няколко пъти.
Изглеждаше уморена и той се зачуди дали не е гладна, но се съмняваше. Вампирите, които бе измъчвал, можеха да изкарат без кръв седмици наред, хранейки се само от време на време – като змиите.
Но за да е сигурен, попита:
– Гладна ли си?
Когато тя не отговори, той настоя:
– Да или не?
– Не е твоя работа.
За жалост, беше. Негов дълг бе да удовлетворява потребностите ѝ. Ами ако тя изпитваше нужда да убива? За вида на Лаклен намирането на партньорка бе първата повеля на природата им. За таласъмите първата повеля на природата им бе да се размножават чрез заразяване. Дали вампирската ѝ природа копнееше да убива толкова отчаяно, че да не може да я контролира? И ако наистина беше така, какво трябваше да направи той? Да ѝ помогне? Да я закриля, докато тя поваля някой неподозиращ човек? Друг... мъж?