Исусе Христе, не можеше да го направи.
– Как пиеш кръвта?
Тя измърмори:
– Течността влиза в устата ми и я преглъщам.
– Кога си пила за последно? – процеди той през зъби.
Бавно, сякаш той ѝ измъкваше отговора насила, тя въздъхна:
– В понеделник, щом толкова държиш да знаеш – и хвърли скришен поглед към него, очевидно доловила реакцията му.
– Пила си за последен път в понеделник? – В гласа му имаше отвращение, което той не се и опита да скрие.
Ема го погледна и се намръщи, но после други ярки фарове заслепиха очите ѝ. Тя потръпна и колата се отклони, но успя да я изправи.
- Трябва да внимавам да не изляза от платното. Не мога да мисля за нищо друго.
Щом не искаше да го обсъжда, той нямаше да я притиска. Не и тази нощ.
След като се измъкнаха от задръстванията на парижките улици, набраха скорост на равната магистрала и докато наблюдаваше как полята се нижат покрай тях, Лаклен изпита усещане, близко до това, което го обземаше, когато тичаше. Самото удоволствие от преживяването отслабваше яростта, която винаги кькреше дълбоко в него. Скоро щеше да може да бяга. Защото беше свободен и оздравяваше.
Заслужаваше поне една такава нощ, една нощ, без да се налага да мисли за кръв, агресия и смърт. Зачуди се дали това изобщо е възможно, при положение че до него седеше вампир.
Жена вампир, маскирана като ангел.
Утре. Утре щеше да изиска отговорите, от които се боеше.
***
Имението Вал Хал, покрайнините на Ню Орлиънс
– Мист върна ли се? – изкрещя Аника, докато се втурваше в къщата – Или Даниела?
Стисна с ръце дебелата врата и се отпусна на нея, докато оглеждаше мрака отвън. Светлината на газените лампи караше дъбовете да трептят, забулени в сенки. Аника се обърна и видя Реджин и Лусия в огромната стая до фоайето. Лакираха си ноктите една на друга и гледаха „Сървайвър“.
– Върнаха ли се?
Реджин вдигна вежда.
– Мислехме, че са с теб.
– Никс?
– Спи зимен сън в стаята си.
– Никс! Слез долу! – изврещя Аника на сестра си, затръшна вратата и пусна резето. Към Реджин и Лусия се обърна с въпроса: – Ема върна ли се? – и притисна ръце към коленете си. Все още се мъчеше да си поеме въздух.
Реджин и Лусия се спогледаха
– Тя... ъъъ, тя няма да се върне точно сега.
– Какво? – изкрещя Аника, макар че в този миг беше благодарна, че Ема я няма.
– Запознала се е с някакъв сексапилен тип в Париж...
Аника вдигна ръка.
– Трябва да се махнем от тук.
Лусия се намръщи.
– Не разбирам. Какво означава „трябва да се махнем“? Звучи така, сякаш искаш да напуснем къщата
– Всеки момент ще се разбие някой самолет, нали? – попита Реджин. Объркването ѝ беше искрено, кехлибарените очи – изпълнени с любопитство. – О, колко ще е гадно само!
Лусия сбърчи вежди.
– Може и да побягна от катастрофиращ самолет...
– Тръгвайте... нещо идва...
Те не разбираха – самата мисъл да побягнат им звучеше толкова чужда.
– Веднага...
Беше тичала през целия път от града до тук, без да спира.
– Тук е най-сигурното място за нас – възрази Реджин и отново се съсредоточи върху ноктите на краката си. – Надписът ще задържи всички навън. – Рязко вдигна глава и на лицето ѝ се разля извинителна усмивка. – Но, ъъъ... може и да съм пропуснала да подновя заклинанието с вещиците.
Лусия се обади:
– Мислех, че се подновява автоматично. Нали ни теглят от кредитната...
– В името на Фрея, имам предвид веднага! – кресна Аника, най-после успяла да се изправи.
Да изрече името на тяхната полумайка нахалос? С разширени очи двете скочиха и се хвърлиха към оръжията си...
Входната врата се отвори с трясък.
На прага застана рогат вампир. Очите му бяха червени и оглеждаха напрегнато лицата на Реджин и Лусия. Точно този Аника не успя да победи. Спаси я само фактът, че познаваше лабиринта от улици в центъра Сега вампирът беше дошъл в дома им.
– Какво е това, Аника? – попита Ре джин, докато вадеше кинжал от ножницата в ръката си. – Демон, превърнат във вампир?
– Не е възможно – обади се Лусия. – Та нали това е само мит.