– Трябва да е демон. – Преди малко Аника едва успя да го отблъсне, а за нея убиването на вампири беше рутинно занимание. – Никога не съм виждала друг толкова могъщ.
Единствената причина, поради която се беше върнала, бе да провери дали някоя от старите валкирии не си е вкъщи. По- възрастните можеха да го победят. Реджин и Лусия бяха от най-младите.
– Някой от блюдолизците на Иво ли е?
– Да. Видях как Иво му дава заповеди. Търсят някого...
Още двама вампири се материализираха зад гърба му точно когато Лусия вдигаше лъка, който беше като продължение на самата нея.
– Просто тръгвайте – изсъска Аника. – И двете...
Иво се появи веднага след другите двама. Червените му очи горяха, главата му бе напълно обръсната. Всички извивки на скалпа му се очертаваха така ясно, както и чертите на лицето му.
– Здравей, Иво.
– Валкирия – въздъхна той с поглед, вперен в Аника, пльосна се на канапето им и безцеремонно вдигна ботушите си на масата им.
– Все още си арогантен като същински крал. Нищо че не си такъв – изгледа го мрачно Аника. – И никога няма да станеш.
Реджин го погледна и наклони глава.
– Просто малко кутре. Малката кучка на Деместриу.
Когато Лусия се помъчи да потисне кикота си, Аника перна
Реджин по тила.
– Какво? Какво толкова съм казала?
– Порадвайте се на обидите си – отговори любезно Иво. – Те ще са ви последните. – А после се обърна към демона: – Тя не е тук.
– Коя? – попита Аника.
Той ѝ отвърна с развеселен поглед.
– Тази, която търся.
С крайчеца на окото си Аника зърна трепкаща фигура. Лотер, друг техен враг от древни времена, се беше материализирал в сенките на стаята, зад канапето на Иво. Всичко у Лотер бе смразяващо, от бялата му коса до очите, които бяха повече розови, отколкото червени, и безизразното му лице.
Тялото ѝ се напрегна: сега вампирите имаха още по-голямо числено превъзходство. Но Лотер сложи пръст на устните си.
Не иска Иво да разбере, че е тук?
Иво завъртя глава, за да види какво е привлякло вниманието ѝ, но Лотер се бе дематериализирал и вече го нямаше. Иво сякаш се отърси от нещо и заповяда на демона:
– Убий тези трите.
По негова заповед другите двама вампири се хвърлиха към Реджин и Лусия. Демонът вампир се дематериализира зад Аника още преди образът му пред нея да е изчезнал. Докато тя се завърташе, ръката му се стрелна към врата ѝ, но тя я избягна и нанесе удар с такава бързина, че движението ѝ не можеше да се проследи с поглед. Разпори ръката му от лакътя до китката. Втори удар разцепи скулата и смаза носа му. Той изрева и от лицето и тялото му запръска кръв. Тогава Аника го ритна между краката с такава сила, че му счупи опашната кост, той полетя към тавана и се блъсна в него.
И въпреки това, бърз и силен, сякаш битката едва сега започваше, той я сграбчи за врата. Аника започна да се мята, за да се освободи, но той я блъсна към камината, запращайки я с главата напред с такава сила, че първият ред от тухли стана на прах от удара. Тя падна, неспособна да помръдне, докато вторият ред тухли се стоварваше като порой върху гърба ѝ. Не помръдваше, но все още виждаше през праха...
Мълнии. Красиви мълнии. Не можеше да мисли.
Реджин отскочи от вампира, с когото се сражаваше, и застана закрилнически пред Аника. Лусия се втурна към тях, печелейки най-накрая достатъчно разстояние за изстрел.
Задъхана, Реджин изрече:
– Лусия, едрия. Колкото стрели успееш. Аз ще му откъсна главата.
Лусия кимна и със свръхестествена бързина изстреля една след друга четири стрели. Легендарен стрелец, неуязвима, стига само да имаше достатъчно пространство... Лусия пусна стрелите си, които щяха да разцепят кожа и кости и след това да пробият дупки в тухлените стени. Звукът на тетивата беше красив като мълниите ...
Иво се разсмя от мястото си.
Мускулите на демона се стегнаха. Той отметна с ръка три от стрелите настрана и хвана четвъртата.
И Аника разбра, че ще умрат.
8
Лаклен даде указания на Ема как да стигнат до луксозния хотел близо до Лондон, в който портиерът им бе резервирал стая, а след това наблюдаваше всяка подробност от регистрирането им. Тя изглеждаше много раздразнена, че трябва да го моли за кредитната си карта, и още повече, когато той я взе обратно от рецепциониста. Но не отвори нито дума за разходите.
Не смяташе, че това се дължи на увереност, че ще ѝ върне парите. Причината бе по-скоро в това, че на всяка цена искаше да спре да шофира Пътуването очевидно ѝ се беше отразило тежко.