Той отдръпна глава назад и се смръщи надолу към нея, озадачен от поведението ѝ. Нима това... тя да не би да му вярваше? Да не би да му се доверяваше, че няма да я обладае по време на съня ѝ? Мамка му, защо ще му вярва?
С грозна ругатня той я извади от водата. Ръцете ѝ все още бяха отпуснати на гърдите му и леко го притискаха. Той я подсуши с кърпа и я положи на леглото. Русата ѝ коса се разпиля наоколо, връхчетата ѝ бяха мокри. Прекрасният ѝ аромат му замая главата. Разтреперан, той свали от нея скандалното бельо и простена вътрешно, когато зърна тялото ѝ. Щеше да разтвори краката ѝ и да ѝ се нахвърли отмъстително.
Почти заспала, тя измърмори:
– Може ли да спя по някоя от ризите ти?
Той се изправи и стисна юмруци. Веждите му се сбърчиха. Защо ще иска да облече негови дрехи? Защо и той го искаше? Изпитваше болка, отчаяно имаше нужда да проникне в нея, а ето че крачеше към чантата си. Както вървяха нещата, щеше да се върне под душа и сам да си донесе облекчение. Как иначе да изкара цял ден заедно с нея?
Облече я в една от новите си ризи, макар че тя се изгуби в нея, и я пъхна под завивката. Точно когато я придърпа под брадичката ѝ, Ема се събуди и седна. Погледна го, присви очи, обърна се да види прозореца, събра завивката и възглавницата и се настани на пода, под едната страна на леглото.
Не на пътеката до прозореца.
Когато той я вдигна на ръце, тя прошепна:
– Не. Трябва да съм тук долу. Така ми харесва.
Разбира се, че ѝ харесваше. Вампирите обичаха ниските места, предпочитаха да спят в сенчестите ъгли и под земята. Като ликан той открай време знаеше къде точно да ги намери, за да отсече главите им още преди да са се събудили.
Гневът му отново пламна.
– Вече не.
От сега нататък тя щеше да спи заедно с него, а той за нищо на света нямаше да възприеме този противоестествен обичай на врага.
– Няма да оставя слънцето пак да те огрее, но ще трябва да сложиш край на този навик.
– Защо те е грижа? – промълви тя толкова тихо, че той едва я чу.
Защото прекадено дълго те нямаше в леглото ми.
***
Смазаното тяло на Аника лежеше под тухлите. Беше абсолютно безпомощна и не можеше да направи нищо друго, освен да гледа, когато вампирът отби стрелите на Лусия настрана, сякаш бяха мухи.
И Аника като Лусия не вярваше на очите си. Вовеки прокълната да изпитва невъобразима болка, ако пропусне целта, Лусия рязко изпищя и падна, изпускайки лъка си. Остана повалена да се гърчи на земята, стиснала юмруци, и да крещи, докато накрая не строши всички прозорци и крушки в къщата.
В далечината един ликан нададе вой – дълбок, гърлен звук на ярост.
После мракът обви всичко – всичко освен мълнията, която разтърсваше земята, и трепкането на една газена лампа отвън.
Червените очи на Иво горяха на светлината на лампата. Изражението му бе развеселено. Лотер още веднъж изникна тайно зад гърба му, но не предприе нищо. Лусия продължаваше да пищи. Ликанът изрева в отговор – звучеше така, сякаш се приближаваше към тях?
Реджин беше сама срещу трима.
- Забрави ни, Реджин – изхриптя Аника
А после... в къщата се вмъкна сянка. Бели зъби – човешки и кучешки. Светлосини очи блеснаха в мрака. Сянката се промъкна до Лусия, която продължаваше да се гърчи. Аника не можеше да направи нищо. Беше толкова безпомощна! В кратките затишия между светкавиците той приличаше на човек. На светлината на сребристите проблясъци беше звяр – мъж със сянката на звяр.
Аника си пожела силата ѝ да се възвърне така, както не го бе желала никога досега. Искаше да го убие много бавно. Звярът замахна с лапа към лицето на Лусия. Аника не можеше да понесе да...
Звярът се опитваше да избърше сълзите на Лусия? Вдигна я на ръце, отиде до един ъгъл и я положи зад масата.
Защо не ѝ разкъсваше гърлото?
Звярът се надигна на задните си крака с ужасяваща ярост и се хвърли към вампирите. Продължи да се сражава редом със смаяната, но бързо окопитила се Реджин, докато накрая обезглавиха двамата вампири слуги. Иво и рогатият се дематериализираха някъде, избягаха. Загадъчният Лотер просто кимна и изчезна
Ликанът се хвърли към Лусия и приклекна до нея. Тя го гледаше със страхопочитание и ужас. Когато Аника примигна, звярът вече беше изчезнал, а Лусия трепереше.
– Мамка му, какво беше това? – извика Реджин и започна да обикаля наоколо, сякаш беше в шок.
Точно в този момент Кадерин Коравосърдечната прекоси тичешком покритата със стъкла веранда. Благословена да не изпитва никакви пламенни чувства, тя само я сгълча благо: