Ема го последва до колата, съскайки сподавено. Искаше да го изрита в сгъвката на коляното. Той се обърна и ѝ отвори вратата.
След като седнаха в купето и тя запали двигателя, Лаклен попита:
– Ти... чули?
– Дали съм чула, когато си се разбеснял като някой нинджа? – попита троснато. Той я погледна неразбиращо и тя отговори: – Не, не съм чула.
Не го помоли да уточни какво има предвид. Смяташе, че той иска да го направи, че се опитва да ѝ внуши да го направи. Когато Лаклен не отклони поглед, тя каза:
– Тази топка няма да попадне в моето поле.
– Значи, няма да задаваш въпроси?
Тя стисна волана.
– Сърдита ли си? Не очаквах тази реакция.
Ема се обърна към него. Контролът над темперамента ѝ и инстинктивният ѝ страх от него не бяха нищо на фона на това разминаване на косъм със смъртта.
– Сърдита съм, защото съм се разминала само на сантиметър от смъртоносните ти нокти. Може би следващия път този сантиметър няма да го има. Когато спя, съм съвсем уязвима – нямам никакви защити. Ти ме постави насила в тази ситуация, която ненавиждам.
За няколко дълги мига той остана загледан в нея. После издиша и каза нещо, което тя изобщо не бе очаквала:
– Права си. Тъй като се случва, когато спя, вече няма да спя до теб.
В съзнанието ѝ проблесна споменът за влажното му тяло, толкова топло до нейното. Съжали, че ще се лиши от това усещане – мисъл, от която гневът ѝ само нарасна.
Той седеше сковано на седалката си с напрегнато тяло, докато тя извикваше на екрана плейлиста си „Сърдит женски рок“.
– Какво е това? – попита той, сякаш не можеше да се въздържи.
– Свири музика.
Той посочи към радиото.
– Това свири музика.
– Свири моята музика.
Лаклен вдигна вежди.
– Ти композираш!
– Програмирам – поясни тя и пъхна слушалките в ушите си, изолирайки го с огромно удовлетворение.
* * *
След няколко часа шофиране Лаклен ѝ даде указания да отбие в изхода за град Шрузбъри.
– Какво ти трябва оттам? – попита тя, извади слушалките и отби.
Сякаш му беше неудобно да го признае, той отговори:
– Днес не съм ял нищо.
– Предположих, че не си прекъснал заниманията си, за да обядваш – отвърна тя и сама се учуди на хапливия си тон. – Какво искаш? Фастфуд или нещо друго?
– Виждал съм тези заведения. Помирисах ги. Там няма нищо, което да ме подсили.
– Това не влиза в експертните ми знания.
– Да, знам. Ще ти съобщя, когато подуша подходящо място – каза той и я насочи към главната улица, където се простираше открит пазар с магазини и ресторанти. – Тук наблизо трябва да има нещо.
Тя видя подземен паркинг – обичаше ги, обичаше всичко, което се намираше под земята – и влезе вътре. След като паркираха, попита:
– Ще купиш ли каквото трябва и да тръгваме? Защото е студено.
И защото навсякъде можеше да се спотайват вампири, до- като тя чака пред ресторанта. Щом трябваше да се примирява с гадостиге, които постоянно ѝ сервираше ликанът, можеше да очаква поне малко защита от вампири.
– И ти ще влезеш вътре.
Тя го изгледа с празен поглед.
– Защо? Какъв е смисълът?
– Оставаш с мен – настоя той, отвори ѝ вратата и застана пред нея. Тя забеляза с неудобство, че той хвърля поглед назад през рамо и оглежда улицата с присвити очи.
Когато я хвана за ръката и я насочи в желаната посока, тя извика:
– Но аз не влизам в ресторанти!
– Тази вечер ще влезеш.
– О, не, не – промълви тя и го погледна умолително. – Не ме карай да влизам там. Ще чакам отвън, обещавай.
– Няма да те оставя сама И трябва да свикнеш с това.
Тя започна да влачи крака – безполезен жест на фона на силата му.
– Не трябва! Никога не се е налагало да влизам в ресторант! Няма нужда да свиквам!
Той спря и се извърна към нея.
– Защо се боиш?
Ема отклони поглед, без да отговаря на въпроса.
– Добре тогава. Влизай.
– Не, чакай! Знам, че никой няма да ми обърне внимание, но... но не мога да не изпитвам чувството, че всички ще ме гледат и ще видят, че не се храня.
Той вдигна вежди.
– Никой няма да ти обърне внимание? Никой, с изключение на мъжете между седем години и смъртния одър. – И все пак я повлече със себе си.