– Това, което правиш, е жестоко. И няма да го забравя.
Той хвърли поглед назад и навярно съзря тревогата в очите ѝ.
– Няма за какво да се безпокоиш. Не можеш ли просто да ми вярваш? – Тя го прониза с гневен поглед и той добави: – За това.
– Ти какво, нарочно ли се опитваш да ме накараш да се почувствам нещастна?
– Трябва да се поразтьпчеш.
Когато тя отвори уста да възрази, той я прекъсна със стоманен глас:
– Петнайсет минути. Ако след това все още се чувстваш неудобно, ще си тръгнем.
Ема знаеше, че така или иначе, ще влезе, че той просто създава илюзията за избор.
– Ще вляза, ако аз избера ресторанта – отсече, опитвайки се да запази поне малко контрол.
– Разбрахме се – отговори той. – Аз обаче имам право един път да наложа вето.
В мига, в който излязоха на тротоара, сред всички тези човеци, тя изтръгна ръката си от неговата, раменете ѝ се изпънаха, а брадичката ѝ се вирна.
– Така ли държиш хората на разстояние? – попита той. – С тази арогантност, която надяваш като наметало, когато излизаш навън?
Тя му хвърли бърз поглед.
– О, само да действаше на всички...
Всъщност действаше на всички, освен на него. Леля ѝ Мист я бе научила как да го прави. Мист толкова убедително внушаваше на хората, че е снобарска безсърдечна кучка с морал на улична котка, че те така и не спираха, за да се замислят, че може да е безсмъртно езическо същество на две хиляди години.
Ема хвърли поглед към тротоара и видя няколко ресторанта. Вътрешно в себе си се усмихна злорадо и посочи към заведението за суши.
Той подуши дискретно въздуха, след което я погледна и се намръщи.
– Вето. Избирай пак.
– Добре – съгласи се тя и посочи към друг ресторант, към който имаше долепен луксозен клуб. Можеше почти да убеди самата себе си, че е бар. Беше влизала в няколко такива заведения. Все пак живееше в Ню Орлиънс, най-големия производител на махмурлук в света.
Той очевидно искаше да отхвърли и този избор, но когато тя вдигна вежди, само се намръщи, хвана я отново за ръката и я повлече напред.
Вътре управителят ги поздрави сърдечно, след което се запъти да ѝ помогне да си свали якето. Но зад гърба ѝ се случи нещо – нещо, което накара мъжа да се върне пребледнял на подиума си и остави зад нея само Лаклен.
Ема почувства как тялото му се напряга.
– Къде ти е гърбът на блузата? – изръмжа под нос той. Гърбът на блузата беше съвсем изрязан и само завързан на
панделка шнур държеше двете ѝ страни заедно. Ема не беше мислила, че ще си съблича якето, а ако се наложеше, бе предположила, че гърбът ѝ ще е залепен за кожената седалка.
Тя хвърли поглед през рамо с невинно изражение.
– Ами не знам! Трябваше да ме оставиш да чакам вън. Лаклен хвърли поглед към вратата, очевидно раздвоен дали
да си тръгнат, или не, и Ема не можа да потисне самодоволната си усмивчица. Той присви очи и изрече грубо в ухото ѝ:
– Още по-добре ще е да усетя как всички те гледат – докато нокътят му се плъзгаше нагоре по гърба ѝ.
10
– Блузата ви „Азедин Алая“ ли е? – попита момичето, което ги водеше до масата им.
– Не – отговори Ема. – Може да се каже, че е много автентично копие на старинна дреха.
Лаклен не се интересуваше каква е блузата; тя никога повече нямаше да облече тази проклета недовършена дреха на обществено място.
Панделката, която се полюшваше ниско долу на тесния ѝ гръб, докато тя се носеше през заведението, привличаше като магнит погледа на всеки мъж в заведението. Лаклен знаеше, че те си представят как я развързват. Защото самият той го правеше. Не един мъж смушка приятеля си с лакът и измърмори, че Ема е „секси парче“, спечелвайки си убийствен поглед от Лаклен.
Мъжете не бяха единствените, които я зяпаха открито, докато минаваха покрай тях. Жените се взираха завистливо в дрехите ѝ и си шушукаха една на друга, че се била облякла „екстра“.
А после не една и две от тях го изгледаха с неприкрита покана.
В миналото вниманието им можеше и да му допадне. Може би щеше да приеме някоя и друга от тези покани. Сега интересът им му се струваше леко обиден. Сякаш би избрал някоя от тях пред създанието, което следваше толкова отблизо!
О, но жената вампир също забелязваше погледите им и това му харесваше.
Пред тяхната маса Ема се спря, сякаш искаше да демонстрира съпротива, но той я хвана за лакътя и ѝ помогна да влезе в сепарето.