Полуосветен от факлите по тротоара, един огромен мъж преобръщаше маси, стативи на художници и сергии за книги, на които се предлагаше порнография, издадена цял век по- рано. Туристи закрещяха и побягнаха. Ема изписка, скочи на крака и преметна раницата си през рамо.
Той си проправяше път право към нея. Дългото му черно палто се развяваше зад него. Ръстът и неестествено плавните му движения я накараха да се усъмни, че е човек. Косата му беше гъста и дълга и закриваше половината му лице, а по челюстта му се виждаше набола няколкодневна брада
Той посочи към нея с треперещата си ръка.
– Ти – изръмжа.
Ема хвърли бърз поглед през лявото си рамо, а после и през дясното – търсеше злощастния „ти“, към когото се обръщаше той. Нея. Мамка му, този луд имаше предвид нея!
Той вдигна ръка и ѝ направи знак да се приближи, сякаш беше сигурен, че ще го стори.
– Ъъъ, аз... не те познавам – изписука тя, опитвайки се да отстъпи назад, но краката ѝ се удариха в пейката.
Той продължи непоколебимо да крачи към нея, без да обръща внимание на масите помежду им. Мяташе ги настрана като играчки, вместо да се отклони в преследването си. В светлосините му очи гореше яростна решителност. Колкото повече се приближаваше той, толкова по-силно усещаше яростта му. Това я смути, защото в крайна сметка тя беше от вида, който се смяташе за хищника на нощта. Никога за плячката. И защото в сърцето си бе страхливка.
– Ела. – Изхриптя думата така, сякаш му беше трудно да говори, и отново я повика е жест.
Очите ѝ се разшириха. Поклати отрицателно глава, прескочи заднешком пейката, като извъртя тялото си във въздуха и се приземи с гръб към него. После хукна по вълнолома. Беше изнемощяла – повече от два дни не бе пила кръв – но ужасът ѝ даде сили, докато прекосяваше моста „Аршвеше“, за да избяга от острова.
Беше изминала три... четири пресечки. Осмели се да хвърли поглед назад. Не го видя. Дали се беше измъкнала...? Ненадейна оглушителна музика, идваща от чантата ѝ, я накара да нададе стреснат вик.
Кой, по дяволите, бе настроил мобилния ѝ да звъни с Crazy Frog? Очите ѝ се присвиха. Леля Реджин. Най-незрялата безсмъртна на този свят, с лице на сирена и поведение на дива студентка.
В тяхното сборище мобилни телефони се използваха само в спешни случаи. Звъненето щеше да попречи на ловуването им в тъмните алеи на Ню Орлиънс, а дори само вибрацията щеше да е достатъчна, за да накара ушите на някое по-нисше създание да трепнат.
Ема отвори капачето на телефона си. За вълка говорим... Реджин Сияйната.
– Точно сега съм малко заета – тросна се тя и отново хвърли поглед през рамо.
– Зарязвай всичко. Не губи време да си събираш багажа. Аника те иска на летището веднага. В опасност си.
– Ха!
Щрак. Това не беше предупреждение, а описание на случващото се.
Щеше да попита за подробностите, стига само веднъж да се качеше на самолета Сякаш ѝ трябваше причина, за да се върне у дома! Само да ѝ споменеха за опасност, и беше готова да хукне обратно към сборището си, към своите лели валкирии, готови да убият всичко, което я застрашава, и да държат всеки недоброжелател на разстояние.
Докато се мъчеше да си спомни пътя към летището, на което кацна при идването си, заваля дъжд. Отначало беше топъл и лек – влюбените двойки все още се смееха, докато тичаха към тентите – но бързо стана силен и студен. Тя стигна до една пълна с хора улица и се почувства малко по-сигурна, докато си проправяше път през движението. Избягваше колите с работещи с пълна сила чистачки и клаксони. Не видя преследвача си.
Само с раницата, преметната през рамо, напредваше бързо. Вече бе изминала няколко километра, когато зърна открит парк и точно зад него – летището. Можеше да различи въздуха, който се събираше около загряващите двигатели на реактивния самолет, да види, че сенниците на всички прозорци вече са вдигнати. Почти беше стигнала.
Беше убедена, че му се е изплъзнала, защото бе бърза. Освен това я биваше да се убеждава в неща, които можеше и да не са верни – много беше добра в преструването. Можеше да се заблуждава, че посещава вечерни лекции по собствен избор и че изчервяването на някой човек не я кара да изпитва жажда...
До ушите ѝ достигна злобно ръмжене. Очите ѝ се разшириха, но тя не се обърна назад, просто хукна да бяга. Усети как в глезена ѝ се забиват нокти секунда преди да се озове съборена в калта и обърната по гръб. Една ръка покри устата ѝ, макар че Ема беше обучена да не крещи.