Когато момичето си тръгна, Ема седна със скован гръб и скръсти ръце на гърдите си. Отказваше да го погледне. Един сервитьор мина покрай тях с поднос с цвърчаща скара и тя завъртя очи.
– Това можеш ли да го ядеш? – попита той. – Ако се наложи? – Бе започнал да се чуди дали е възможно и сега се молеше да е.
– Да.
С невярващ тон той попита:
– Тогава защо не ядеш?
Тя го погледна и вдигна вежда.
– Ти можеш ли да пиеш кръв?
– Разбрах те – отвърна той с равен глас, макар че беше разочарован. Лаклен обичаше храната, обичаше ритуала на съвместното хранене. Когато не умираше от глад, се наслаждаваше на храната и като всички ликани винаги я оценяваше. Сега изведнъж осъзна, че никога няма да пирува с нея, никога няма да пие вино с нея. Какво щеше да прави тя на официалните събития на клана?...
Побърза да се спре дотук. Какво си въобразяваше? Никога не би ги наранил така, никога не би я довел на събиранията им.
Най-накрая тя се облегна назад, очевидно примирена, че ще трябва да седи тук, и изписа на лицето си любезно изражение заради момчето, което се появи за кратко, за да им налее вода.
После наклони глава към чашата, сякаш се чудеше как е най-правилно да постъпи с нея. Накрая въздъхна продължително и изтощено.
– Защо винаги си толкова уморена?
– Защо постоянно задаваш толкова много въпроси?
Значи, пред хората ставаше по-смела? Сякаш тези човеци можеха да му попречат да направи каквото си поиска.
– Щом си пила едва в понеделник и нямаш някакви белези по тялото си – щях да ги видя – тогава какво е състоянието, за което говориш?
Тя почука с нокти по масата.
– Още един въпрос.
Отговорът ѝ прозвуча далечно, защото му хрумна една мисъл. Беше толкова отвратителна, че се помъчи да я отблъсне. Затвори очи, стисна зъби и бавно поклати глава.
Исусе Христе, не. Да не би да чакаше дете? Не, невъзможно. Според слуховете жените вампири бяха безплодни. Разбира се, според слуховете изобщо не би трябвало да са останали жени вампири. Но ето я тук.
Какво друго беше възможно?
Не един, а двама вампири, поверени на грижите му, в дома му, вкарани като вредители сред клана му. И някоя пиявица щеше да си ги поиска обратно.
Цялото напрежение, което бе изпитвал по време на този дълъг и ненормален ден, се завърна с двойна сила.
– Ти да не си...?
Точно тогава се върна сервитьорът и Лаклен побърза да даде поръчката. Нито веднъж не беше погледнал към менютата, които набута в ръцете на мъжа, преди да го отпрати.
Тя зяпна.
– Не мога да повярвам, че ми поръча храна!
Той махна пренебрежително с ръка и попита:
– Чакаш рожба, нали?
Ема се напрегна, когато момчето се върна да напълни отново чашата ѝ с вода. После се намръщи и погледна към Лаклен.
– Разменил си чашите ни? – прошепна тя, когато отново останаха насаме. – Изобщо не съм те видяла!
– Да, и ще разменя и чиниите – обясни бързо той. – Но...
– За да мога само да се преструвам, че ям? – попита тя. – Тогава яж много заради мен. Ставали? Защото наистина съм много гладна...
– Ти... чакаш... ли... рожба?
Тя си пое въздух през зъби, сякаш бе скандализирана, и после бързо отвърна:
– Не! Дори не съм... ъъъ, дори си нямам гадже.
– Гадже? Имаш предвид любовник?
Тя се изчерви.
– Отказвам да обсъждам любовния си живот с теб.
Заля го облекчение. Целият ден се преобрази просто ей така.
– Значи, нямаш.
Хареса му тихият звук на раздразнение, който се изтръгна от устните ѝ – особено след като тя не го обори. В момента нямаше никакъв любовник, нямаше да има и вампирска рожба. Само той и тя. И когато я обявеше за своя, щеше да го направи толкова силно и продължително, че тя нямаше да може да си спомни никой друг преди него.
– Току-що ти казах, че няма да обсъждам въпроса, не разбра ли? Имаш вроден талант да пренебрегваш желанията ми.
А на себе си измърмори:
– Кълна се, че понякога се чувствам така, сякаш се подиграваш с мен.
– Но искаш любовник, нали така? Дребното ти тяло е жадно за любовник.
Устните ѝ се разтвориха в шокирано мълчание.
– Го-говориш така грубо само за да ме притесниш. Приятно ти е да ме смущаваш.
Изгледа го преценяващо. Стори му се, че си отбелязва наум всяка провокация.
– Мога да те задоволя.
Той посегна под масата, провря ръка под дългата ѝ пола, докосна вътрешната страна на бедрото ѝ и тя подскочи и се притисна към облегалката на стола си. Стори му се забавно, че тя се изненадва и дори шокира толкова лесно, при положение че повечето безсмъртни развиваха отношение на преситеност спрямо всичко. Предположи, че е права – наистина му харесваше да я притеснява.